Яна Язова
Левски (34)

6. Филип Тотю

Загубили на Оджаците своя стар другар, те намериха в Златишкия балкан друг, който бе претърпял много по-големи загуби от тях, обаче никак не изглеждаше да е загубил духа си.

Той се казваше Филип Тотю и бе минал с трийсет и двама души Дунава, а сега седеше само с четирима в една потулена мандра около една валчеста софра и ядеше топла пита с прясно сирене. Той изглеждаше нисък, набит, четвъртит, с щръкнали мустаци и дяволски поглед, който святкаше на всички страни. Сърцатост и буйна пъргавина издаваше всяко негово движение, дори и неговото положение в покой. Филип Тотю — Ламята го наричаха селяните, които го бяха видели да се бие, а турците по селата си шепнеха, че имало в Балкана един гяур, когото куршум не лови и сабя не сече.

— Къде мислехме да се срещнем, а къде се виждаме, братко! — викна сърцато той, като рипна от софрата и разцелува Панайота, свой стар побратим. А когато разбра, че неговият приятел е много тъжен, защото е оставил Иван Капитана на Оджаците, с глава под буковото дърво на Средното почивало, Филип Тотю енергично килна калпака на врата си, па викна с цяло гърло и се изсмя.

— Добре си прекарал ти досега, брайно, вижда се! — провикна се той. — Още при село Върбовка аз останах с дванайсет души. През нощта сто и петдесет заптиета от Свищов ме оградиха в гората Пустия. Пристигна голяма потеря от селата и войскова част от Търново. Веднага открихме силен огън и от двете страни. От потерята на часа падна бабаитинът Карабекир и няколко черкези, а от свищовските и търновски солдати и заптии паднаха петдесетина. Пред мен обаче убиха Георги Константинов, Стойчо от село Върбовка, Георги, седемнайсетгодишен, син на чорбаджи Алекси от Свищов, който уби пет души турци, преди да го съсекат, и знаменосеца ми Иван от село Шипка, който съсече трима души и тогава падна под ятаган, а Цаню от Стара Загора, Иван от Казанлък и Тодор от Свищов паднаха полумъртви и тогава бяха завлечени в плен. Какво станаха другите, не зная, но след четири часа бой аз си пробих път към Балкана само с дванайсет души.

При Дряново се ударих с нова военна потеря, бих се три часа и обърнах войската в бягство, която остави двайсет трупа, а пък аз загубих още двама другари. Там падна Петър Кабакчиев от Свищов, който беше ранен още при нощния бой на Върбовка, но макар и ранен, удържа в боя и едва се довлече до Дряново. Останахме десетина. В полите на Стара планина ни настигна нова потеря. Нов бой… И тъй се бия от хълм на хълм по целия Балкан… дотук… където ме виждате с тези четиримата!…

— Славата ти се разнесе по цяла Турция — каза Панайот войвода, като се настани до него на малката софра. — Нашите подвизи са нищожни. Напоследък се ударихме в една войскова част, но Дякона ни спаси от нея, като уби офицера.

— Здравей тогава, Дяконе! — сърцато викна Филип Тотю.

— Здравей, войводо! — отвърна Васил Левски, като седна на софрата от страната на своя войвода.

— Аз го пращах вред из Българско — каза Панайот, — да провери как са духовете. Лошо… Навсякъде народът е неприготвен за въстание. Спи… и пъшка под тежко иго.

— И аз видях същото с цената на собствения си живот, братко Панайоте! — удари с юмрук по софрата Филип Тотю и енергичното му лице, на което бляскаха двете му големи очи, потъмня. — Какви кървави жертви пред олтара на заспали богове!… Какви гърмежи в пустиня!… Дяконе, как беше там в евангелието за Иоанна Предтеча?…

— „Гласът на викащия в пустиня“ — отвърна Дякона.

— Дали нашият глас няма да е такъв, Дяконе?

— Ние не викаме в пустиня — каза Васил Левски, — а в земя, населена с роби, които чуват нашите гласове и се събуждат, чуват гърменето на нашите пушки и добиват надежда за спасение. Лошото е, че додето отворят очите си, ние ги отминаваме. През това време те едва са могли да ни съгледат, едва са могли да помислят… С душата на народа трябва да се започне системна работа. Пробуждането е бавно, надеждата за освобождение на народа се утвърждава трудно. Не трябва да минем и заминем… Тук трябва да останем вече, мисля аз. Народът, за да се приготви, се нуждае всеки ден от нас.

Двамата стари хайдути и смели войводи го гледаха смаяно и мълчаха. Панайот войвода се чудеше, че Дякона — неговият знаменосец — е бил недоволен от хайдушкия живот. Всички го гледаха пъргав като коза и весел като славей, да пее, да се смее и да се грижи около четата, но никой не е подозирал, че в сърцето му се таи недоволство от четническия живот, и тяхното дело и жертви са били подхвърлени в душата му на тайна размисъл.

Вярно е, че тук и там по пътя, особено като се върнеше от своите обиколки, Дякона му подсказваше някоя и друга такава мисъл, но никога така ясно и определено както сега, което показваше, че той дълго време бе мислил сам в себе си за тези работи или бе дошъл до някакво решение.

„Ние сме ластовиците на близката пролет! — казваше Панайот войвода. — Ние трябва да смятаме нашата задача за изпълнена, ако успеем да ги накараме да чуят за нас.“ Тъй той смяташе, че ще подготви народа за бъдещото общо въстание. А ето че Дякона, който вървеше до него, бе мислил: „Това не е възможно!“

„Възможно ли е така да се пробуди народът?“ — питаха се сега и двамата хайдути, но тъй като от много години те бяха само войводи на чети, нямаше друго на какво да се решат засега, освен да излязат с колкото се може по-малко жертви вън от Българско, за да съберат нови сили. А Дякона мислеше за оставане.

— Може би си прав, Дяконе — каза Филип Тотю, като размисли. — Но кой от нас може да остане? Нашите глави от години са оценени на хиляди жълтици. Досега наградата е порасла на десетки хиляди. След нас тичат потери, войски, кучета. Всеки ден за нас е последен, ако не сме се били по-добре от тях.

— За оставане поне засега не може да става и дума — присъедини се към него Панайот войвода. — По-добре е да гледаме как да се измъкнем в Сърбия…

Когато обаче погледна Дякона, той не се усъмни в мисълта, която го занимаваше. Неговите устни останаха заключени, както подобава на знаменосец пред двама войводи, които са казали своята тежка дума, но Панайот войвода чувстваше, че той не е съгласен с тях.