Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

5. Изпълнената закана

Като премина мостчето над студената река Тунджа, игумения Евпраксия с широки, тежки стъпки възлезе по хълма към Горния метох. Още отдалеч тя чу шум от женски гласове, които идеха от манастира. Дали сестрите не се бяха развълнували поради обира в дюкяна на Никола Митов и разговаряха за това на двора по този късен нощен час?

Игуменията се изправи на голямата манастирска врата, вдигна желязното чукче и удари своя знак. Изведнъж развълнуваният говор на двора се превърна във викове и една тълпа жени се впусна към вратата да я отвори.

— Какво е това безредие? — строго запита игуменията, като се намери между тях.

— Госпожо! — викаха една през друга сестрите. — Обрани сме!… Черковната врата е отворена с крив ключ! Задната вратичка намерихме изкъртена с лост, но така безшумно, че никой нищо не е чул!

Госпожа Евпраксия изгледа сестрите на Горния метох и помоли за тишина.

— Какво е задигнато? — попита тя.

— Досега открихме четвъртития златен кръст, който стоеше пред Новия завет, златната чаша за причастие и четирите позлатени блюда…

Евпраксия с тежки стъпки отиде до отворената врата на храма, силно осветен от сестрите, които бяха открили покушението и веднага вдигнали на крак всички калугерки от метоха. Тя разгледа от всяка една страна ключалката и поклати глава.

— Досега в Калофер не е имало майстор, който да направи втори ключ за вратата на нашия храм — каза тя. — Но аз трябваше да се сетя, че по света има такива майстори, които могат да направят ключ да отваря всички врати.

Като каза това, тя влезе и прегледа всяко ъгълче на храма, където бе сложила със собствената си ръка по някоя скъпоценна вещ.

Тъй тя откри, че рубинът, инкрустиран върху сребърната корица на евангелието от Матея, е изваден и една позлатена икона със златен венец върху главата на Дева Мария, която се пазеше в олтара, липсва.

— Госпожо — обадиха се някои по-млади сестри, — ние ще работим двойно и пак ще си набавим тези скъпи предмети!

Евпраксия мълчеше. Какво мислеше тя? Какви планове кроеше в главата си? Предполагаше ли кой може да е извършил това осквернение на нейното светилище и ако има някой набелязан в ума си, каква разплата му крои?

Никоя от сестрите не се съмняваше, че тя ще бъде ужасна. Никоя не се съмняваше, че госпожа Евпраксия сама ще открие престъпника, ще го докара вързан в метоха и ще го окачи на черковната врата с двете си ръце.

Поради тази увереност, която имаха, нито една от тях, когато откриха покушението в храма, не помисли да изтича до мюдюрина в конака и да потърси закрилата на заптиите — пазители на живота и имота на калоферските граждани. Те познаваха достатъчно добре игуменията.

— Госпожо — наруши общото тежко мълчание Серафима, — не скърбете толкова много! Ние знаем, че сте свързали душата си с тези свещени съдове и украси, които с такава материална жертва и любов сте донесли от Русия в този храм. Но ние ще подирим подобни на тях и веднага ще ги сложим на старите места, за да не чувствате дълго време тяхната липса. Още утре, госпожо, можем да сторим това!

Игумения Евпраксия се обърна към нея и се усмихна.

— Защо ни са повече скъпоценни предмети, Серафимо? — спокойно отвърна тя. — Тъкмо сега се чудех на ума си, с каква ревност съм донасяла тука един ден тези!…

Казано е: „Недейте събира съкровища на земята, дето молец и ръжда ги изяждат и дето крадци подкопават и крадат…“ А казано е още и това: „Иде часът и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се кланят на Отца (не със златни кръстове и икони), а с дух и истина…“ За нас този час е настъпил.

Сестрите на Горния метох останаха занемели, защото никога не бяха виждали така добра своята игумения и никога не я бяха чули да им говори като техен духовен пастир.

Тя стоеше сред тях и разговаряше за откраднатите вещи, сякаш те бяха чужди и сякаш не бе ходила само преди четири години в далечна Русия да ги купи и донесе в Калофер за гордост на своя храм. Когато всички сестри излязоха, Евпраксия изгаси светлините и заключи черковната врата със своя голям ключ.

Навън царуваше мъртва нощна тишина.

Когато отиде до задната вратичка, тя я намери вече закована. Сестри с оръжие в едната ръка и фенер в другата претърсваха двора и всички помещения на метоха. Те се мяркаха като светулки по прозорците на двата етажа, таваните и зимниците.

Игуменията погледна тези бързи светулки, загрижени за общия имот, и се усмихна:

— Напразно се стараят. Крадецът отдавна е напуснал манастира и тук не вярвам да го видим вече.

— Не мога да разбера кой се осмели да ви обере! — тихо въздъхна Серафима.

— Моят приятел Добри е направил това — каза Евпраксия.