Яна Язова
Левски (108)

16. Долината на Стряма

Даскал Лило седеше на прозореца на своята малка къщичка в село Дъбене и гледаше към Стремената долина. Една черна точка бавно се движеше между зеленчуковите градини на селото. Даскал Лило се взираше в черната точка, додето слънцето се скри и тя се загуби в посивялата и потъмняла околност. Но и в общата сива маса за известно време той все още мислеше, че вижда нещо.

— Аз все пак имам добри очи — каза си даскал Лило, — защото все още виждам черната точка. Ако тази черна точка е човек, защо този човек се бави да влезе в село, додето още не е съвсем мръкнало?

Когато нощният мрак направи черната точка невидима за силните очи на даскал Лило, той изнесе един стол пред пътната врата и седна да чака пътника, който се бавеше, за да влезе заедно с нощната тъмнина в Дъбене. Големият път минаваше край неговата къща, който и да беше този, който се криеше, трябваше да мине край неговата врата.

Всеки можеше да си помисли, че в такъв случай даскал Лило е един много любопитен човек, който дебне всеки минувач из главната улица на селото, но не!… Даскал Лило чакаше един определен човек, нему непознат, но той го чакаше така от няколко дни. Негов далечен роднина, който бе кираджия из цялата Стремска долина, преди няколко дни мина през Дъбене и се отби в неговата къща.

— Лило — каза той, — поръчано ми е да ти кажа да чакаш. Един невиждан и нечуван ще ти дойде тия дни на гости.

— Да не е този, за когото разправят, че обикалял Стремската долина? — сочи зарадван даскал Лило.

— Не зная — каза кираджията, — поръчано ми е да чакаш, само това.

Той си замина и от този час даскал Лило чакаше. Поради това, че седеше на прозореца, изпълнен с трепета на това очакване, той съгледа отдалече черната точка, която пълзеше из долината към село Дъбене. Може би това беше той, ожиданият… Апостола!

Когато чакаше на стола пред пътната врата, даскал Лило мислеше, че всички апостоли са били пешеходци, а най-многото, което са употребявали, е било ослицата, едно презряно животно. И че хилядолетията не са променили образа на апостола.

Какво беше обаче неговото разочарование, когато на мъждукащата светлина, която падаше от прозорците на селските къщи, той видя да се задава от края на селото един прегърбен беловлас калугер.

— Този окаяник е бил черната точка, която пълзеше из Стремската долина! — каза си ядосано даскал Лило и стана да си влезе вкъщи. Калугерът обаче го съзря и бързо се упъти към него. Такива бедни калугери, които кръстосваха надлъж и нашир страната, диреха подслон и храна у всеки срещнат християнин. Тръпки от неудоволствие побиха по кожата му, когато трябваше да отвърне на поздрава, който светиня му отправи към него с една подходяща благословия.

— Можеш ли ми каза къде седи даскал Лило? — запита опрашеният до върха на пожълтялата си калимавка калугер.

— Аз съм даскал Лило — намръщено отвърна той.

— Аха — каза калугерът, като повдигна рядката си бяла брада и го загледа проницателно. — Тогава да влезем вътре и да си поговорим. Аз те предупредих, че ще дойда!

Цял изтръпнал от смущение и разочарование, даскал Лило въведе в своя дом „дългоожидания, невиждан и нечуван“, за когото напоследък говореше цялата Стремска долина. Този ли окаяник застрашаваше Турската империя, когато повидимому него всеки шугав селски пес можеше да събори на земята?

Бедният калугер пристъпи в одаята, която бе чисто постлана и наредена, защото бе очаквала не този кален и одърпан просяк, а един висок гост.

Дякона остави на чергата мръсната си торба, а върху нея хвърли кривата тояга. С внезапно движение той смъкна окаяната власеница от раменете си и се изправи в целия си ръст пред смаяните очи на даскал Лило. В червения му пояс лъснаха дръжките на два револвера и две ками. С едно бързо движение той хвърли на прашния куп дрехи пожълтялата си калимавка, после отлепи бялата си брада и мустаци и с едно дръпване отстрани белите косми от главата си.

Даскал Лило ахна от изумление пред неговия образ. Това беше един златен като слънце момък, който се усмихваше весело, изправил пред него снажния си ръст, накичил кръста си с револвери и ками.

„Ето, това съм аз, даскал Лило — искаше да каже неговият поглед. — Твоят апостол!…“

— Ти си ми пратен от Господа!… — прошепнаха разтрепераните устни на възхитения домакин.

— Амин, даскал Лило! — отвърна Дякона. — Събери тези грозни дрипи и ги изгори в огнището. Вместо тях намери ми веднага овчарски дрехи, като за моя ръст!

Даскал Лило нарами прашните калугерски дрипи и се впусна навън да изпълзи заповедта на чудния момък-слънце, който грееше в неговата бедна стая, а Дякона извади бяла кърпа, сгъна в нея бялата брада, коса и мустаци на стария калугер и отново я пъхна в пазвата си.

Когато даскал Лило се върна с овчарските дрехи, той изглеждаше отпочинал и приготвен да започне с домакина онзи разговор, който всеки българин бе чакал от векове и затуй всички осъмваха около него.

И даскал Лило не направи изключение. Едва на другия ден той се сети, че неговият гост има нужда от почивка и сън, за да събере сили за нов път.

— Добре — каза Дякона, — днес ще остана тук да си почина. Не съм слагал глава от четири денонощия. Цели отряди заптии ровят да ме дирят из селата на Стремската долина.

— И аз живея в Стремската долина — каза даскал Лило и като го остави да си почине върху коравия миндер в одаята, седна в стаята с огнището на отворения прозорец да гледа кой минава по пътя и да си прехвърля през ума ония сладки мисли, които размениха с Дякона през нощта. Той имаше чувството, че свободата на България е в съседната стая, а той е нейната будна стража. Твърде скоро обаче будното му око зърна най-напред един прашен облак, а след него конния заптийски отряд, който галопираше, както му се стори, направо към неговата къща. С един удар той затвори прозореца и на един скок се намери в одаята, където почиваше неговият гост.

— Издадени сме! — едва успя да извика той.

— Колко са? — скочи Дякона.

В това време гласовете на турците, които скачаха от конете и навлизаха в двора на даскал Лиловата къща, му подсказаха тяхната многочисленост.

— Имаш ли оръжие?

— Моето шишане е заключено в долапа.

— Извади го! Със сила ще си пробием път!

Но веднага Дякона взе друго решение. Даскал Лило изхвръкна навън и цял разтреперан, като се покланяше доземи на страшните гости, покани ги да го удостоят и отседнат на гощавка в неговия дом.

— И без туй сме капнали от напразно препускане тук и там из вашите бедни села — каза разядосано водачът на отряда. — Посред нощ са ни вдигнали да дирим този дявол във вашето село. Давай ракия и ядене!… Идвал ли е тука този, за когото ти говоря?… Какво ме гледаш като серсем?

— Тук не е стъпвал никакъв дявол, ефендим!… — с разтреперан глас отвърна даскал Лило. Като свика всички мъже из къщи, той нареди с тяхна помощ на двора голяма трапеза и всичко необходимо за „раки-кефи“. Гостите насядаха с шум и се нахвърляха жадно върху жълтата гъста ракия, насипана в големи глинени чаши. Нападнати бидоха веднага и вкусните гозби, които една подир друга се изнасяха от даскал Лиловия дом.

В това време малцина забелязаха, че от къщи излезе един овчар с превързано око. Той спокойно изгледа с едничкото си здраво око заптиите, които пиеха ракия на двора и ругаеха проклетия комита. Мина и замина край тях, като се подпираше на високата си гега.

Когато този овчар се загуби из улиците на селото, един от заптиите се замисли и повика даскал Лило при масата.

— Кой беше този с превързаното око, който излезе от дома ти, даскале?

— Един овчар, ефендим — с пресъхнало гърло и нисък поклон отвърна даскал Лило. — Окото го заболяло, че отива в Сопот да се прегледа при д-р Кошков.

— Абе ти мене за будала ли ме вземаш? — кресна пияното заптие, като скочи, събори масата и разтика своите другари да стават. — Я да идем да го настигнем!… Защо оставихме един проклет гяур да излезе от селото? Кой знае дали той не е башкомитата, когото дирим?

Заптиите започнаха да ръмжат учудено, недоволни, че трябва да изоставят изобилния и вкусен обед, но по заповед на своя водач станаха и се метнаха на конете си.

— Кажи си истината, даскале, защото ако този е башкомитата и ти не го кажеш, ще те обеся на тази врата! — обърна се към даскал Лило заптието, но той събра кураж и отговори твърдо:

— Това е един овчар с болно гърло.

— Добре, тогава тръгвай с нас да го намерим в Сопот!