Яна Язова
Левски (201)

4. Неуловимият

Когато Апостола изчезна в яхъра, Николчо Бакърджийчето остана сам в стаята на хана, вдигнал самара в ръце, заслушан в честата стрелба навън. Сърцето му биеше в гърдите до пръсване, устните му за няколко мига изгоряха и се напукаха. Макар и тялото му да си бе останало вътре в хана, той чувстваше, че със собствените си сетива вижда всичко, каквото се върши вън.

Той видя първия изстрел, издаден от ръката на Апостола, предназначен да сплаши заптиите в двора. След това видя как той притича към северната врата на плета и се хвърли да я прескочи. Двата револвера блеснаха в двете му издигнати ръце. В това време заптиите в двора се окопитиха и изпразниха първия залп подир него. Апостола обаче според него е прескочил вече вратата, той бе зад плета… Напразно тичат всички заптии към северната врата, напразно стрелят от всички страни, напразно крещят към аллаха и викат падишаха на помощ! Апостола, когато скача, когато прескача, когато се носи на нозете си в мрака или утрото, е неуловим… Николчо вярваше в това толкова, доколкото вярваше същото целият български народ. Това вярване гласеше, че Апостола е неуловим!

Години тази вяра бе подхранвана с чудесни разкази за случки из неговия живот, из ежедневната деятелност на Апостола, пълна с опасности и приключения. Додето тази вяра закрепна у народа в непоколебимо знание. Николчо знаеше, че заптиите не могат да хванат Апостола. Умът му казваше това, додето сърцето му се блъскаше тревожно в гърдите, сякаш да ги пръсне и хвръкне навън. Той не схващаше силите на това противоречие у себе си и не можеше да разбере, че умът бе неговото знание, а сърцето — неговата любов. И че сърцето му можеше да знае много повече от ума. Той не знаеше обаче в този миг в кой глас да се вслуша и кой е верният.

Още същият час му бе съдено да се увери кой от гласовете не го е лъгал.

И тъй, когато гърмежите спряха, той бе уверен, че Апостола е успял да избяга. Въпреки това една тъмнина голяма, празна, ненапълнима с нищо го обгърна от глава до пети. Той бе сигурен, че това е самотата, която го чакаше отсега нататък без Апостола. Че туй е неговата любов, която е останала сама. „Кой знай дали ще го видя пак?“ — казваше един глас вътре в него. Той не знаеше, че и отновото виждане може да бъде смъртна раздяла. Много работи имаше да научи той отсега нататък. Едно засега му беше само твърде ясно. Николчо осиротя.

Оставаше му да уреди вещите на Апостола, да отнесе самара при коня и да си легне отново в леглото, защото заптиите щяха да се върнат и отново да нахлуят в хана.

Той бързо влезе в яхъра, намери коня на Дякона и остави седлото до него. След туй се върна бежешком в стаята, натрупа вещите на Апостола върху неговото легло, после се мушна бързо в своето легло, като се зави със студените завивки презглава.

Навън се чуваше вече голяма врява, която приближаваше към хана. Десетина юмрука заудряха по заключената врата и гласове на турци, възбудени до обезумяване, настояваха да им се отвори, като заплашваха да разбият вратата. Николчо се правеше на заспал и цял трепереше под студените завивки, които не можеха да се стоплят върху него, тъй като и дъхът му, който излизаше на пресечки от устата му, бе студен като мраз.

В това време до ушите му стигна разтрепераният глас на Христо Латинеца, който се бе върнал в хана и нещо му викаше през прозореца. Той отви главата си, вслуша се и повторно чу неговия глас:

— Николчо, излез, отвори ми вратата!…

Николчо стана, ободрен от този близък, познат глас сред побеснялата турска сган, притече се в коридорчето и отвори вратата. Навън стояха петима заптии от ловчанския конак, предводителствани от самия старши Катил Хусу чауш. Всички носеха натъкнати щикове на пушките си.

— Защо не отваряш бе, мръсник? — изрева насреща му Катил Хусу.

— Заспал съм, аго, не съм чул!… — отвърна Николчо.

Христо Латинеца стоеше настрани като попарен, а лицето му бе пожълтяло и остаряло за една сутрин като лице на старец.

— Не чуваш, че цяла война се води около тебе!… Мене ли ще лъжеш бе, хаймана! — опули се Катил Хусу, като го плесна през лицето.

Николко отскочи настрана.

— Аз съм малко глух и спя със завита глава.

— Скоро ще прочуеш! — предрече му Катил Хусу, като влезе в хана.

Христо Латинеца влезе подир него, като че ли пристъпваше в своя гроб.

— Та ти си бил хаджията! — обърна се и го разгледа старшията. — Ти ли събираш комитите!…

— Катил Хусу чауш — проговори Христо Латинеца с един гробовен глас, — аз не познавам тогова човека и не знаех, че той е комита. Аз съм един прост ханджия в Къкрина. Държа малката кръчма и до нея тази стая за пренощуване на закъснели пътници. У мене нощуват мнозина: търговци, учители, селяни от околните села, които имат за ден-два работа в Къкрина. Всички са били почтени люде, не са ми правили неприятности и досега никой не се е оплакал от мене.

— А този кой е?

— Той пристигна снощи в хана — отговори веднага Христо Латинеца, като че ли бързаше да предвари отговора на Никола, за когото се отнасяше въпросът, — каза ми, че е бакърджия в Ловеч, че се казва Николчо, а пътува за Търново да си накупи бакър.

— А другият? — изрева Катил Хусу чауш сред стаята. Той държеше пушката пред себе си. Свирепите му очи светкаха върху трите легла — едното наредено, другото разхвърляно, от което бе скочил Николчо, а третото стоеше настрани, много по-зле уредено от другите две и си личеше, че е на ханджията.

— Той спеше тук! — посочи Христо Латинеца върху нареденото легло. — И той дойде миналата нощ, твърде късно. Каза ми, че е търговец, че купува всичко, каквото му се случи.

— И ти не знаеше, че е Дякон Левски?!… Че в цялата наша империя такъв човек се търси под дърво и камък?!…

— Не съм чувал за такъв човек, Катил Хусу чауш!… Аз живея в Къкрина, далеч съм от света!…

Катил Хусу първом се разсмя с един скотски смях, който изригна из дъното на корема му, а после млъкна и се загледа в лицето на ханджията.

— Ее — каза той, — не си чувал за Дякон Левски, ами не чу ли гърмежите около хана?… Не си чул, че Дякон Левски прави война при твоя хан, а?… И ти ли се правиш на глух, като тоя глупак?… Но и двамата много скоро ще прочуете!

Като се обърна към заптието, той извика:

— Доведете го!

Николчо отправи учудените си очи към вратата. Кого бяха хванали?… Навярно някой окаян селянин, който бе готов да каже, че турчинът, който бе дошъл през нощта в Къкрина и пренощувал в хана на Христо Латинеца, е Дякон Левски.

В това време една тълпа заптии въведоха едного — разпокъсан, гологлав, с лице обляно в кръв и ръце завързани на гърба. Николчо го погледна, но не повярва на очите си. Такава бе у него вярата, че Апостола е неуловим и че се е изтръгнал от ръцете на заптиите.

Едва когато пленникът застана до стената и изправи окървавеното си лице, той го позна. Стори му се, че веднага ще падне и ще умре. Но в този миг срещна очите на „заловения“, ясни, твърди, непоколебими.

— Не го познавам! — изкънтя в настъпилата тишина гласът на Христо Латинеца. Гласът на стария труженик се заби като нож в ушите на младия Николчо.

Когато Катил Хусу чауш се обърна с кръвясали очи към него, той отвърна като ехо на Латинеца:

— Не го познавам!

При техния отговор светла искра, искрата на братството и любовта, светна в окървавените очи на Апостола. Той бе доволен от тях. Той им благодареше. С поглед той им даде да разберат, че те постъпват правилно и според закона.

А при тия думи сърцето на Николчо се разкъса и от него започна да капе кръв. „Не го познавам!“ — тъй каза Николчо, защото законът повеляваше този неверен отговор. Така му бе повелил Апостола да каже, ако някога му се случи. Тъй каза и Христо Латинеца в негово присъствие!… Невероятни, неистинни думи, отровна храна и проклятие за неговата любов.

Законите на революцията не познават законите на сърцето. Революционерът трябва да има само едно сърце, което да бие за борбата, за да може да изпълнява само нейните повели. Апостола изискваше от него само това сърце и той бе длъжен да му го даде. А това сърце трябваше да даде един отговор: „Не го познавам!“

Щяха ли сега да поведат Апостола, а него да пуснат на свобода? И какво ще прави той отсега нататък със свободата си?

Но бе му съдено още в същия миг да изпита най-абсурдната радост на любовта. Катил Хусу се обърна към заптиите и каза с глас остър и повелителен:

— Оковете и тия двама разбойници!… В окови те ще вървят заедно с нас, додето чуят и повярват, че този, с когото нощес са яли на една софра и спали в едно легло — е Дякон Левски!

Николчо потреперя от щастие и наведе очи, за да не се видят радостните му сълзи.

Но неговата радост не убегна от вниманието на Катил Хусу. Изведнъж щастието да залови Дякон Левски, което до днес му се струваше тъй несигурно, сега започна да му се струва невероятно. Ето, тия двама селяни, които бяха спали с него, твърде хладнокръвно твърдяха, че не го познават, и не се показаха уплашени, че ще вървят заедно с него в Ловеч. Дали наистина бе той, или Юсеин Бошнак се бе заблудил поради своето постоянно дирене на Дякона?

Напрежението бе голямо. Сам Катил Хусу, колкото и самоуверен да беше досега, стана изведнъж неспокоен и мрачен не вече от злоба, а от несигурност. Кой бе казал, че този турчин, който е пристигнал в Къкрина, е Дякон Левски?… Юсеин Бошнак! Никой друг не бе казал такова нещо!… А на Юсеин Бошнак може да се е приискало много да е така. Но той може да научи истината само в Ловеч, където има кой да му я каже.

— Да вървим! — извика той. — Докарайте колата!

Додето заптиите се разтичаха на всички страни да приготвят тръгването на кервана, очите му се обърнаха да разгледат окървавеното лице на пленника. Нито неговото неподвижно разранено и посиняло вече лице, нито неговите разпокъсани дрехи можеха да му вдъхнат увереност, че това е „легендарният герой“, а той бе пристигнал твърде късно на полесражението, за да го познае във време на битката.

— Запаши пояса му и сложи дрехите му в ред! — издаде той заповед на Николчо, който сега стоеше смирен пред своята съдба, почти щастлив, с ръце скръстени на гърдите.

Николчо се спусна да изпълни неговата заповед с готовност, която турчинът можеше да изтълкува само като раболепие, защото той не можеше да види в нея старанието на любовта. Той протегна разтрепераните си ръце и побара гърдите на Апостола, върху които прибра разпокъсаната риза, после коленичи и запаса пояса му. Останал да стои на колене, вдигнал очи към лицето му, той сякаш се молеше за тази милост да остане в нозете му и да продължи да му служи. Но в отговор той получи само един упорит син поглед, който му казваше:

„Изпълни дълга си докрай! Помни закона!“

Катил Хусу чауш изрева от нетърпение. Николчо стана. Неговите ръце бяха докоснали Апостола за последен път. Едно заптие го улови и заключи китките му в окови. Една верига го завърза за ръката на Христо Латинеца.

Апостола веднага излезе, заобиколен от заптиите. Пред хана бяха докарали кола. Десетина здрави пазачи, с натъкнати ножове на пушките, го качиха в нея и насядаха от двете му страни. Заобиколени от останалите заптии, Николчо и Христо Латинеца, оковани и завързани на една верига, тръгнаха подир колата.

И двамата мълчаха, и двамата вървяха, потънали в мисли, а по лицата им личеше доколко техните мисли са разнообразни. Остарялото и мрачно лице на Христо Латинеца показваше, че той мисли за своя гроб, тъй като човек на неговата възраст мъчно излизаше из окови и турска тъмница. Лицето на Николчо бе смирено и кротко. Неговите очи твърде често се вдигаха, за да погледнат в колата, и тогава погледът му се проясняваше, като че ли слънчев лъч падаше върху него.

Заптиите вървяха тихо подир колата, лицата им бяха също така замислени, а най-много замислен вървеше Катил Хусу чауш. Той хапеше от време на време мустаци и не преставаше да се пита: „Този разбойник в колата Дякон Левски ли е, или не?“

Юсеин Бошнак бе казал: „Той е!“…

Колата скърцаше бавно, бавно, бавно!… Кога ще стигнат града, кога ще узнае истината?… А тази истина не само за него, а за цялата империя ще бъде или страшна радост, или страшен срам!…

Когато стигнаха севлиевското шосе, той погледна двамата гяури, които вървяха зад колата, и не издържа. Очите му се наляха с кръв.

— Хвърлете ги в ония трапове край пътя! — изсъска той на близкото заптие. — И там ги накарайте да проговорят!…

Заптиите бяха толкова нетърпеливи, колкото нетърпелив бе и той. Те веднага отвързаха окованите и ги отправиха към траповете край севлиевското шосе.

Колата продължи своя път. Блъскан в гърба, Николчо отиваше към ямата, като се обръщаше да гледа как с бавно скрибуцане се отдалечава колата на Дякона… Събориха го в първата яма. Силни удари от приклада се изсипаха върху цялото му тяло. Сам Катил Хусу го риташе с подкованите си ботуши по слабите места.

— Кажи, куче! — ревеше той с пяна на уста. — Този е Дякон Левски!…

— Не го познавам! Не познавам човека! — завика Николчо, като плачеше.

В съседната яма Христо Латинеца приемаше ударите, които се сипеха върху него, с прежълтяло лице, изкривено от болежка. Той бе тъй сигурен в своя гроб, че не се и противеше да остане в него. Той щеше да умре. Оставаше му едно — да приеме смъртта!

Колата бе отминала, когато заптиите изправиха двете пребити и окървавени жертви на крака.

— Кажи! — изкрещя за последен път Катил Хусу. Какво скъпоценно време бе загубил той с тия корави, полуумни селяни!…

Христо Латинеца отново отговори: „Не го познавам!“, а Николчо погледна и видя, че колата не се забелязва вече на хоризонта. Сега и той повярва вече в смъртта си, затуй наведе глава и не отговори нищо. Катил Хусу свърза двете жертви с един синджир за седлото на коня си и в галоп го повлече подир себе си към Ловеч.