Яна Язова
Левски (151)

5. Меледин

Първата му мисъл бе: Меледин!… Когато се намери отново в Браила, той продължаваше да повтаря: „Меледин!…“

Преди да се върне в печатницата, той трябва да се види с Меледин! Но къде можеше да стори това веднага? Да го извика в печатницата, бе невъзможно. Дядо Паничков го предупреди, че Шапченко ще приеме на работа, но ако Николай Филипович прекрачи прага на неговата печатница, той ще се откаже да печати „Дума на българските емигранти“.

Да го повика в кръчмата на Миху, беше също така невъзможно, както и в печатницата на дяда Паничкова. Няколко българи емигранти, които се хранеха и пиеха виното си у Миху, бяха казали, че ако видят в кръчмата му Меледина, ще го напуснат завинаги.

Оставаше да го подири в квартирата му, което той по много причини избягваше да стори досега. Но „Дума на българските емигранти“ и дядо Паничков не можеха да чакат дълго време и той трябваше на всяка цена да види Меледина!

Когато се озова на таванския етаж на една сива, твърде отстранена от града постройка, Христо Ботев биде посрещнат от хазайката на Меледина, сива, умърлушена и зле болна старица, която му съобщи, че Меледин не живее вече у нея, че е напуснал ненадейно Браила и се е установил в Галац.

В Галац Николай Филипович можеше да отиде само при своя приятел, българина Велико Попов, учител в българското училище, който бе станал близък приятел на Ботева през последните години на неговото учителстване в Измаил.

До вечерта Христо Ботев беше вече в Галац и тропаше на вратата на Велико Попов.

— Меледин!… — извика той, когато приятелят му излезе да отвори.

— Нае си квартира. Той се установява в Галац. Няма ли да влезеш при мене?

— Трябва веднага да говоря с Меледин! Прощавай, братко!

Той премина тичешком непознатите улици на Галац към един квартал колкото нов, толкова и незабележим с нищо. Христо Ботев помисли, че Николай Филипович не би могъл да намери за себе си по-добър квартал за живеене. Според указанията на Велико Попов Меледин трябва да се бе причислил към многобройните квартиранти на една триетажна сграда, боядисана в сиво, с градина и в градината ледник, покрит с покрив от суха тръстика. Ботев намери в квартала такава къща и силно захлопа на пътната врата.

Хазаинът, един плешив, сух и нисък на ръст румънин, притича по чехли до градинската врата и погледна с подозрителен поглед младежа, който хлопаше. Каква пакост си бе навлякъл преди няколко дена той, като прие на квартира чужденеца, с когото не можеше да се разбере, макар и да говореха два християнски езика.

— Меледин? — с въздишка каза той. — Такъв няма. Тук има друг чужденец — Александър Главко.

— Е, да, същият! — извика Ботев. — Къде е?

Румънинът го изгледа с още по-голяма тревога в очите. Нима не се случваше и румънин да носи по няколко имена? Но колко подозрително звучеше това за един чужденец!… Туй да се случи в неговия дом! Той допря устните си до носа, гримаса, който изразяваше недоволство и уплаха: „Знам аз тия имена…“ Едва след кратко размишление посочи с дигнат пръст: Горе!

Христо Ботев се изкачи тичешком по стълбите на трите етажа, като надничаше да чете имената на квартирантите върху малки картонени и металически табелки, окачени по вратите, но името на Александър Главко не се виждаше никъде. Както му бе навикът, той живееше на тавана. На един малък картон стоеше написано с дребни букви, почти невидими в здрача, който царуваше върху таванската стълбичка, тъй че Христо Ботев не ги прочете, а само предугади: „Александър Главко“.

В отговор на неговото почукване малката таванска врата биде отворена от един млад, яснорус мъж, твърде светъл и благороден за бедната кафяна рамка, която го обкръжаваше. Неговият гълъбов сив костюм излъчваше особена чистота, каквато излъчваше неговата руса коса и бляскавата кожа на неговото лице. Трудно би могъл да допусне човек че този бе същият Николай Филипович, когото скромният дядо Паничков не желаеше да види в своята бедна печатница, нито кръчмарят Миху в своята нечиста кръчма. Меледин изглеждаше да прави чест на всяко място. Неговата осанка напомняше на ония издънки от родове, които са могли да смесят своята кръв с народа само върху гилотината.

По една странна прищявка на съдбата тъкмо той, Николай Филипович Меледин, бе смесил себе си с народа от рождение, и то по много особен начин. Историята бе дотам любопитна, че изглеждаше невероятна.