Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

5. Изгубена нива

Сега двамата другари се заселиха на запад от Мъжкия манастир в скалата на Изгубена нива. Студът, който се усилваше от ден на ден, ги караше да се държат все по-близо около монасите, от които можеха да си поискат по някоя топла дреха и хляб, а също така и да научат какво става в Калофер. Бегълците си направиха пред дупката на скалата колиба, която покриха с трева и мъх. Вътре си натрупаха голям и мек дюшек от папрат и се приготвиха да посрещнат първия сняг, който очакваха да завали по тези високи места, подир първия най-ситен дъждец.

Не минаха 5–6 дни, и първите пръски дъжд се превърнаха в снежни парцали, които скоро покриха Изгубена нива, както и планинските чукари наоколо. На сутринта изгря слабо слънце и веднага стопи този първи сняг, но земята остана студена и мокра.

Стоян Илийка прелази до една съседна скала и се протегна върху нея да се погрее на бледните, но сега тъй приятни слънчеви дни. Скоро и Димитър се промъкна върху скалата и огледа от върха нейния мокър и тъжен пейзаж.

— Никога не съм мислил, че ще презимувам някога в Балкана гол, бос и с празен стомах — не се сдържа да се изкаже по едно време той.

— А мислил ли си някога как се зимува в затвора гол, бос, с празен стомах, а на туй отгоре с пречупени кости със зинали рани в месата и с желязна халка на шията? — спокойно запита Стоян Илийка. — Колкото и застрашен да си тук, ти си свободен да гледаш земя, небе, да дишаш чист въздух до насита и да се надяваш. Бог се показа досега милостив да ни запази, защото нас двамата не вярвам да ни чака и дълбокият затвор, а най-високата бесилка!

Димитър трепна и отправи печалния си поглед в далечината, където трябваше да се намира Калофер, неговият дом, жена му, още тъй млада и жадна за живот, децата му и неговата работа, която бе работил до смъртта на Добри с толкова вяра и сладки надежди за едно добро бъдеще.

— Какъв смисъл има в живота да се блъскаш да станеш това или онова? — запита по едно време той. — Никакъв… Щом в небесния тефтер срещу твоето име е записано да станеш звяр по горите, да се криеш в хралупи, да нощуваш в пещери и като пустинник корени и листи от дървета да ядеш!…

— Срещу твоето име в небесния тефтер е било писано: бунтовник! — отвърна спокойно Стоян Илийка. — А съдбата на бунтовника е такава. Знаех я предварително, затуй не роптая. Не изливам горчивината си пред никого. Робство вечно ще гнети хората и добро за тях никога няма да настъпи.

Съдбата си аз разбрах още в Анадола, когато подружих с Левтера. Знаеше ли кой беше Левтер? „Орлово перо“ му викаха проклетите гаджали. Смъртоносна вихрушка бе в Мала Азия Левтера, а и той живееше гонен и преследван като нас. Едно мръсно гърче, някакво нищожно човече, го ръгна с камата си в една воденица. Тогава разбрах какво мога пък аз да очаквам на тоя свят. Но тогава се и запитах — какво да правя отсега нататък? Мога ли да взема отново иглата в ръка, на турците потури да шия и тия потури да ми седнат с кръстосани нозе на врата, или иглата да превърна в оръжие, да го стисна мъжки в ръка и моят дом да стане гората, а бесилката мое легло? Така реших какъв да бъде моят живот.

Димитър, който бе много по-млад от Стояна, много по-малко свят видял, много по-малко живот живял, а още много искаше да живее, не можеше да се помири с неговата обширна философия, която водеше до бесило. Той не можеше да понася спокойствието на Стоян Илийка, но мълчаливо търпеше този негов гнет, защото Стоян бе сега неговият едничък закрилник.

В този миг и двамата бяха изтръгнати от своето мечтание от една колкото внезапна, толкова и страшна засада. Първо, дивашкият крясък бе този, който ги накара да обърнат очи към своята колиба, покрита с клони и папрат под съседната скала. Този вик се изтръгна от гърдите на петима турци, които бяха вдигнали пушки и сочеха към дупката на колибата.

Двамата бегълци скочиха на нозе и додето турците претършуваха тяхното жилище, в което сигурно щяха по този час да си почиват, ако слабото слънце не ги бе примамило навън и спасило от сигурна гибел, додето прибираха всичката им зимнина, те хукнаха надолу по склоновете на гората, пързаляха се по хлъзгавите и мокри листа и спряха да си отдъхнат едва под скалите на Граднишкото дере.

— Гладен съм като вълк — прошепна по едно време Димитър. — Какво ще ядем сега? Не вярвам турците да са ни оставили нещо за ядене.

— Там ние никога не можем да се върнем вече — каза Стоян Илийка. — Когато се стъмни добре, ще слезем в манастира да си изпросим хляб и веднага ще напуснем тези места. За да дойдат толкова сигурно да ни търсят в нашата колиба, това показва, че гаджалите са уловили вече нашите дири. Или двете турчета са ни издали, или те са хванали и набили Николчо козарчето, което ни е предало.

Димитър, който бе свикнал да слуша и да се подчинява на Стоян Илийка, мълчаливо зачака нощта.