Яна Язова
Левски (187)

2. Augusta Traiana

Augusta Traiana, великолепният град на Марк Улпий Кринит, легендарният цар Траян, в деветнадесетото столетие цъфтеше тъй благотворно и животворно, сякаш не бе граден от своя творец в самата зора на нашата ера.

Той съществуваше с всичките си градежи от масивни камъни и с цялата си жизнена сила в плодородна Тракия, сякаш за да покаже на османските орди, които бяха превзели преди пет столетия могъщата крепост и още господаруваха в нея, какъв велик строител е бил покойният римски император.

Султанови войници прекръстиха великата Траянова крепост от Augusta Traiana в Ески Заара, откъдето и българите я наричаха Стара Загора. Крепостната стена стърчеше около града и се виждаше от всички къщи. Нейният масивен строеж внушаваше гордост и упоритост в душите на новите жители на града и служеше за тяхно упование и защита. Главната врата на крепостта със своите красиви две колони и майсторски изваян фронтон показваше на всички, които през деня минуваха под нея, че на това място не се е робувало винаги, че тук са живели горди и свободни хора, които не са работили от тъмно до тъмно само за един хляб, а са изграждали градове за украса на душата си.

По тези причини и поробените, които живееха в този град, не се чувстваха тъй много угнетени като своите братя вън от Ески Заара и събитията, които Димитър Общи бе предизвикал в Орхание и Тетевен, не раздрусаха духовете на тайното съзаклятие в Стара Загора. Когато един ден посред пладне в началото на месец ноември, един от членовете на комитета видя Дякона сред най-оживената търговска улица на града, изправен пред неговия дюкян, не се уплаши, не загуби ума и дума, както се случваше това по другите градове и села, не помисли, че Дякона е загубен, нито оплака себе си. И до техния град бе достигнала заповедта на султановото правителство, че главата на Дякон Левски се оценява на 50 000 гроша, но никой от тях не обърна особено внимание на това, защото турците от много години насам гонеха Апостола на всяко място и по всяко време.

Дякона влезе в града сред най-голямата навалица, облечен като прост турчин кацар, с голяма чалма на главата, която беше паднала току над очите му. Той вървеше наведен, изпънал врат, като крепеше на гърба си едно голямо каче. Турци и заптии на всяка стъпка се разминаваха с него. Той вървеше спокойно из улицата, загрижен да крепи качето на гърба си. Когато мина край дюкяна на тогова, който бе член на комитета, той се спря за миг и го погледна с очите си, които съзаклятникът познаваше. На следния миг той наведе глава под тежестта на качето и отмина.

Последният веднага скочи, предаде дюкяна си на калфата и се спусна по дюкяни и домове да предизвести останалите членове на комитета. Скоро един по един и от различни посоки тези мъже от тайното съзаклятие в Стара Загора, млади и стари, търговци, учители и занаятчии, се събраха в тайния дом, където щяха да намерят Дякона.

Те не знаеха много от това, което ставаше вън от пределите на техния честит град, затуй много се изненадаха и огорчиха, когато Дякона ги поздрави и каза:

— Дойдох, за да ви науча да работите самостоятелно и без мене. Работата ви за народа да не спира за туй, че мене ме нямало при вас и вие не сте могли да ме запитате.

— Къде ще отидеш? — обърнаха се към него в един глас съзаклятниците. Тяхното удивление и огорчение нямаха граници. Свързали себе си с „народната работа, която не трябваше да спре в неговото отсъствие“, те бяха свързали себе си с него и не можеха да си представят, че той може да ги изостави. Как би вървяла тогава народната работа, ако Дякона не я върши? А неговото лице сега изглеждаше сериозно, почти тъжно. Страх и трепет облада мъжете на Старозагорския комитет, щом го погледнаха.

— Ще се научите да я вършите толкова добре, колкото съм я вършил и аз — отвърна им Дякона, като се помъчи да се усмихне весело. Усмивката му този път беше изпълнена с любов към тях, но никому не убягна от очи, че тя беше вече под сянка. Това показваше, че Дякона наистина вече ги оставя. Той разбра тяхното вълнение и побърза да успокои и завладее разтревожените им сърца.

— Ето какво! — извика бодро той. — Централният комитет всичко Българско свързва с няколко окръжни центрове, чрез които места по-лесно, по-скоро и с по-малко разноски и по-сигурно да прави споразумение с частните комитети. Централният комитет по местоположението, което имате, намира за добро окръжният комитет да бъде тук!

Окръжният комитет ще познава само председателя и командующия юнак на частния комитет, чрез които ще поддържа връзки и които ще са отговорни пред него за дейността на своя комитет. Другите членове на частните комитети той няма да познава, защото те ще бъдат вписани при него в една книга, „кондика“, под номера.

Окръжният център ще води и втора книга: „кондика“. Тя ще ви служи за дневник, в който ще записвате правото име на селото и замененото, както и правото име на председателя и командующия юнак. В този дневник трябва да се вписват на всяко село всичките му работи. Селото откога е постъпило, кога какво е принесло и какво изработило, в коя година, месец, ден. Частните комитети ще дават в определени срокове сведения за окръжния център за броя на новопостъпилите членове, без имената им, а само под техните номера, които им са дадени от частните комитети, както и кратко описание на всички свои решения и действия. Окръжният център от време на време ще събира печалбата откъм пари, като срещу получената сума ще издава разписки с печата на ЦК, тъй като тези пари ще отидат в неговата каса.

Всеки член да гледа по-скоричко да принесе „десятъка“ от всичкото си имане веднъж за всякога! Освен това да прибърза и даде по десет лири турски за пушка иглена, която ще му се даде. Защото аз скоро ще отида оттатък във Влашко, където ме викат да сложим ред в тази доставка на иглени пушки, които отдавна сме поръчали, но досега не сме доставили по липса на пари.

„Десятъка“ се предоставя на всеки член на чистата му съвет, да пресметне сам всичкото си имане и да даде дълга си. Чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертва!

За малки разправии и неспоразумения ще съди окръжният център! Относно смъртните наказания ще се явява на ЦК, ако времето допуска чакане. Инак за всяка смърт ще се иска отговор и фактичен отчет.

Приемате ли Стара Загора да стане окръжен център?

Като узнаха в какво се състои работата, членовете на старозагорското съзаклятие вдигнаха ръка и с радостни възгласи извикаха:

— Приемаме! Всички приемаме Стара Загора да стане окръжен център! Ние сме ти много благодарни за тая голяма чест.

— Освен селата във вашата околност — продължи Дякона — аз включвам във вашия център градовете Чирпан, Нова Загора и град Казанлък със своите околности.

Радостта на старозагорските мъже обаче твърде бързо угасна, когато Дякона стана и веднага напусна мястото на съзаклятието и града. Когато останаха сами, някои казаха:

— Наистина, тъжно е да видиш как Дякона сам раздробява тялото си пред нашите очи!…

— Натегна ли вече премного работата върху неговите плещи, че сега ни я раздава в такива окръжни центрове? — каза един от тях.

— Дали му е натегнала или не, не зная — обади се друг, — но това, което прави сега, показва, че Дякона не е работил народната работа за власт и за слава, защото той можеше да я държи докрай в ръцете си и да не я дава никому!

— Дали той не ни учи как да работим сами, защото главата му е оценена вече на 50 000 гроша? — предпазливо се обади трети.

Настъпи гробна тишина. Един тих глас сякаш се откъсна от тишината и каза повечето като въздишка:

— И най-добрият е смъртен!…