Яна Язова
Левски (56)

4. Кърваво дере

И те, въстаниците, бяха 68 души!…

Заобиколени на 10 юли сутринта в Канлъ̀дере, което се наричаше на български Кърваво.

Полицейските кучета са били тия, които със своето душене са довели при изгрев-слънце потерята в Канлъ̀дере, където 68 въстаници спяха тежък, неподвижен сън.

Изненаданата стража едва успя да ги разбуди, да ги вдигне на крак. Всеки грабна своето оръжие и се огледа за врага.

Многохиляден неприятел бе заел двете височини над Канлъ̀дере. Четата бе попаднала между два огъня!

Самият търновски мютесариф-паша с всичката си гражданска свита и членовете от съвета, сливенският каймакамин с всички чиновници от града, придружен от севлиевския каймакамин и от русенския Али бей, възседнали на коне, бяха заели позиция извисоко, откъдето наблюдаваха движението на войсковите части и потерята, като даваха от тази височина команди на войска, заптии, черкези и башибозуци.

За отбрана на четниците не можеше да става дума. На мястото, което заемаха, всяка отбрана значеше самоубийство.

Двамата войводи се посъветваха накратко и решиха незабавно нападение. Те разпределиха четата си на две отделения.

На едното командата пое Караджата, който геройски понасяше своите две рани от предишните две сражения. Той трябваше да настъпи, да удари!

Хаджи Димитър със своята чета трябваше да остане на място в неговия тил и да бие надясно и наляво.

Караджата извади сабя и тръгна напред.

Един участник в този страшен бой, последният за Караджата, един от неколцината останали, а именно Христо Македонски, описва така тази ужасна битка:

„Като всеки началник Караджата вървеше напред толкова решително, като че ли излиза на сцената на някой парижки театър.

Такъв решителен и страшен човек не съм срещал и до този час.

Но турска сган многочислена…

Никога не съм виждал по-грозно и по-рисковано сражение. Само гласът на сабите се чуваше.

Турският офицер, който командваше, падна убит, а турците още повече се разяриха…

Можеха ли да допуснат те, техните началници, събрани от всички краища на страната, да гледат от високия връх, че презряната рая се бие по-добре от тях?…“

Другият оцелял, а именно Ангел Обретенов, ни съобщава в своите спомени края на тази ужасна битка:

„Караджата, като вървеше напред и сечеше направо и отляво, остана заобиколен от турците. Най-голямата сила беше устремена към него, защото по дрехите турците можаха да познаят, че той ни е главатар! И туриха върху му ръка неприятелите! Той извика: «На месо! На месо!» — но всичко напусто. Едно, че ние не можехме да му помогнем, а друго, че той беше наранен като решето.

Около десетина души манафи заградиха нашия войвода кой къде свари и го пренесоха в своя лагер. Ние изпразнихме по един път пушките си към солдатите, които го носеха: но тия малко внимание обръщаха на това. Слушахме ние до едно място гласа на нашия войвода, който псуваше всичко, що е турско, и насърчаваше нас. «Дръжте се, братя! Смърт на кучетата! На месо! Отмъщение!…»

Заградени от три страни, четниците на Караджата започнаха да отстъпват към четата на Хаджи Димитър, който вардеше техния тил и не се помръдваше от мястото си, като сечеше наляво и надясно.

Останали без водач и без команда, разбитите четници на Караджата поеха боя всеки за себе си. Намушкани, нарязани, насечени, обезобразени с рани, които шуртяха кръв, с мечове, пречупени до дръжката, превърнати в триони, те не искаха да чуят да се предадат, а отстъпваха крачка по крачка към позицията на Хаджи Димитър.

Другарят, който грохваше, не падаше пленник. Само мъртъв той изпущаше меча.

Борците, които довършваха тази страшна сеч, вече чуваха зад гърба си трясъка от сабите на Хаджи Димитра, когато Банката Христович, първи писар на дружината, падна с разстрошен крак. Ванко Христович от Габрово беше 24-годишен, бивш поручик от руската войска, млад и надежден публицист, захвърлил перото, свалил руския мундир, за да надене скромните въстанически дрехи. Банката стана прост писар на дружината.

Като се помъчи веднага да скочи и видя, че не може, Банката Христович захвърли пушката си и даде знак на турците, че иска да се предаде. Един офицер, един стражар и един черкезин се приближиха да го хванат. С необикновената за един умирающ бързина, той изтегли скрития у себе си револвер и като повали тримата на място, изпразни последния куршум в своето гърло.

В това време Хаджи Димитър настъпваше вече с четата си да направи прикритие на отстъпващите четници. Но защо турците изведнъж загубиха желание за бой? Защо гърмежите от тяхна страна изведнъж се преустановиха?

Тогава Хаджи Димитър видя, че Караджата не отстъпва. Преустановяването на боя му подсказа радостната победа на врага. Той видя… Той не каза нищо… Неговата мълчаливост беше страшна. Някои разправят, че когато видял залавянето на Караджата, той извикал: «Моята дясна ръка е отсечена!…»

Но истината е, че той не е казал нищо. Само се е вторачил за един миг със своите сивосини очи, за които свидетели говорят, че имало такива мигове, когато те гледали твърде необикновено. Без да мигне, той мълчеше, мислеше… На следния миг той реши. Вдигна сабя и додето врагът ликуваше, той на щурм зае кичестата рътлина, най-добрата позиция на това място.

С големи жертви турците едва успяха да се скрият зад околните по-ниски хълмове.

Ободрени от този неочакван успех, юнаците започнаха нов бой, сякаш не беше вече привечер, а първите часове на сутринта.

Напразно турците се мъчеха да измамят Хаджи Димитра, като му предлагаха примирие. Напразно го уверяваха, че неговият другар Караджата искал, щото той да се споразумее с тях.

Силният глас на Хаджи Димитър се разнесе отвисоко, за да им даде този единствен отговор:

— Българинът от майка си знае жив на враг да не се предава, освен ако е тежко ранен!…

Боят започна отново със страшна сила. Между турците, които връхлитаха, имаше един, който викаше със силен глас:

— Предай се, Хаджи, царят е милостив, ще те прости!…

Един куршум от кичестата рътлина се заби в челото му и го повали на място.“