Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

5. Възкачване до Орловото гнездо

В килията на архимандрит Хрисант седеше на ниско триножно столче един среден на ръст, пълен и набит мъж, на възраст около 45 години. Неговите широки плещи и корави изпъкнали гърди издаваха нападателността на бик. Неговото жълтеникаво лице бе опърлено от слънце и неговите дълги руси мустаци — опърлени от слънчева жар. Сините му очи гледаха с един страшен поглед, който напълно съответстваше на неговия рязък и силен глас.

Широките му четвъртити ръце, които издаваха лъвска сила и жестокост, бяха сложени на потурите върху коленето му.

— Шест години, дядо Хрисанте — гръмко говореше той на светия старец. — Шест години носих знамето пред Левтер войвода. Цяла Мала Азия трепереше от него. Преди това съм служил при Ангел войвода, но Левтер бе орел. Да се намери едно подло гърне в нашата чета… то го закла в една воденица… Добре му думаха тогава вашите калоферци в Цариград:

„Левтере, орлово перо, остави Мала Азия и тукашните пусти читаци, ела в Калоферския балкан, проклети турци да трепеш, от зло да ни отървеш! Затова с торба алтъни ще ти се отплатим! Тука си вече, Левтере, всекиму познат. Султанът е обещал голям откуп за главата ти и опрощение за твоя другар, който те убие…“

Тъй и стана. Помами се онова проклето гърче за откупа и повярва, че султанът ще го опрости — ръгна Левтера насън с ножа си. Колко е човешкият живот?… Дали си бил скот, или герой… все едно!… Смърт за всички… миг!… Всеки живот е нищо!…

— Левтерът ще заеме достойно място между войводите в царството Божие — каза дядо Хрисант. — Аз всяка неделя го споменавам в молитвите си.

— Добре правиш! — гръмогласно се изсмя гостът. — Ако не са такива като тебе, кой ще смиели небесния старец за нас?… Това си е впрочем твоя работа. Ние го споменавахме по други начин. Отрязахме главата на гърчето, хвърлихме я в Босфора и тогава се разпиляхме из цяла Турция.

— Вие сте били длъжни да отмъстите за своя войвода — спокойно отговори архимандрит Хрисант.

— Когато бях малък — въздъхна шумно ухилен чужденецът — и не скитах с байрак в ръка из Мала Азия, а в едно старо българско село се въртях около полите на баба си, слушах от покойната, че нашият Бог ни забранявал да отмъщаваме на враговете си и ни карал да обичаме тези, които ни мразят.

Дядо Хрисант мълчеше с наведена глава.

— Христовите думи добиват различно тълкование според времената — замислено каза той.

— Ти да видиш какво ми се случи тези дни из вашия Балкан! — с гръмогласно веселие извика чужденецът. — Досега не бях помислял, че жена може да удари Добри[1] Байрактар, а камо ли твоя посестрима?!

— Каква моя посестрима?

— Абе една такава!… Срещнах я в планината на една пътека върху един грамаден кон. Зърнах я от върха как язди като някаква кула, а под нея две пълни дисаги. Моят стомах скърцаше от глад. Помислих, че тази попадия носи храна на манастирски работници, които не можех да зърна в гората, затуй реших да съкратя нейния път и да си присвоя дисагите. Изскочих на пътеката пред нейния страшен кон, хванах го за юздата и насочих револвера си срещу нея.

— Свали дисагите! — заповядах й аз.

Тя се приведе и перна револвера ми с такава бързина и сила, че той отхвръкна в дерето.

— Глупак! — ми каза тя. — От мене може да си поискаш хляб и без револвер!

И като ме гледаше такъв смаян и засмян, бръкна в дисагите и ми хвърли два хляба и кърпа сирене.

— Отдалече ли идеш? — запита ме тя. Аз се учудих по какво ме е познала, че съм чужденец.

— Иначе щеше да знаеш къде да ме намериш, когато си гладен — отвърна ми тя. — А, какво ще кажеш?

— Това е била игуменията на Горния метох — Евпраксия! — каза с усмивка архимандрит Хрисант.

— Какво обикаля на кон из планините?

— Манастирските имоти.

— Хм… — каза Добри Байрактар. — Тази жена е комита!

— И аз винаги съм я подозирал — замислено отвърна отец Хрисант, — че тя е, хм… във връзка с някои такива… които аз още не зная.

— Защо не я изучиш? Тя е добра за работа. Една врата като тази на Горния метох прави добра сянка на хайдути като нас!

— Евпраксия е от богат род — каза дядо Хрисант. — Нейният идеал бе да издигне най-големия храм в Калофер и да го украси със златни украси. Тя осъществи своя идеал — издигна храма. Дали една богата и задоволена жена ще обърне внимание на бедните хайдути?…

— Тогава защо не поискаш пари от нея да въоръжим една добра чета?

— Ще помисля… — смънка дядо Хрисант. — Ще опитам…

— Ако не смееш, кажи! За една нощ аз ще обера Горния метох заедно с голямата черкова със златните украси.

— Съветвам те да не правиш това! — енергично се противопостави Хрисант, като издигна беловласата си глава и стана. — Никога не се шегувай с Евпраксия! Тя е безстрашна. Ти сам си се уверил в това. Тя носи под расото си револвер, а някои разправят — пушка. Моите сведения гласят, че в метоха тя крие оръжие и че е обучила шейсет монахини да стрелят. Предупреждавам те, че тя е наредила денонощна дежурна стража в двора на манастира! Предупреждавам те, че тя изгради своята черкова с такава любов и старание, че ако речеш да я оскверниш, мога да се закълна, че където и да идеш, тя ще те намери, ще си вземе ограбеното, а тебе ще обеси на първата върба. Аз отдавна я наблюдавам. С нея шега не бива!

В този миг той погледна от малкото прозорче на килията към стръмната каменна стълба на „Св. Архангел“ и цял подскочи от изненада, защото в този горещ следобеден час по стълбата се изкачваше тази, която никога не бе очаквал да види без тържествена черковна служба на хълма — госпожа Евпраксия!

— Какво има? — бързо се изправи Добри.

— Говорим за вълка, а той в кошарата! — изумен го погледна архимандрит Хрисант.

— Какво толкова се чудиш?

— Трябва да се е случило нещо много особено — отвърна разтревожено дядо Хрисант. — Евпраксия за първи път иде при мене!

В това време госпожа Евпраксия се изправи задъхана до вратата на килията и помисли: „Ето го орловото гнездо на Хрисанта! Колко много ще се учуди, когато види черната стара гарга от Горния метох на своя хълм!… Колко рано се сбъдва желанието на Дякона ние двамата да се съберем.“

От всички страни на хълма пауните на дядо Хрисанта с грозно мяукане се спуснаха към нея, като чакаха да им хвърли зърна, но Евпраксия, която идеше тук за първи път, не знаеше техния обичай да просят зърна от Хрисантовите гости.

На нейното почукване архимандрит Хрисант отвори вратата и я намери заобиколена от шарените пауни.

— Враните са носили седем сухи и гладни години житни зърна и са хранили пророк Илия, а пък твоите пауни в плодородни години като нашите не са кадърни да намерят зърна нито за тебе, нито за себе си! — изхока го тя за добър ден. — Виж какво са ме натракали, сякаш умират от глад.

— В дните на цар Ахава скромните гарги трябва да са били умни и благородни птици, а в наши дни шарените пауни — глупави и ненаситни просяци, Евпраксийо! — отговори Хрисант, като с едно махване на ръка прогони пауните по хълма. — Добре дошла! Влез! Какво те води при мене?

Госпожа Евпраксия протегна лачената си калевра през неговия праг и влезе.

— Дори празнично облечена! — забеляза Хрисант.

В това време Евпраксия съгледа сред стаята, седнал на малко триножно столче, неговия гост и викна от възхищение така, че цялата килия изкънтя:

— Че ти още ли се въртиш из нашия край бе, разбойнико?

— Смятам тук да остана, света майко! — пъргаво скочи Добри, като й целуна ръка.

— Че какво смята да прави чужд юнак като тебе в нашия беден край?

— Да го обогатя.

— Как, я да видим?

Евпраксия седна върху одъра на дяда Хрисанта и скръсти ръце.

— Като ограбвам богатите и давам на сиромасите.

— Мога да кажа, че това ще бъде един добър занаят! — похвали го Евпраксия.

— Преди да влезеш, аз разправях на дяда Хрисанта, че една нощ в близко бъдеще смятам да обера тебе. Разправят ми, че си издигнала голяма черкова със златни украси!

Страшният поглед на чужденеца Добри светна върху нея, придружен от една още по-страшна усмивка.

— Бъди сигурен, че ще те хвана, ще откъсна главата ти, ще я хвана за дългите руси мустаци, ще я завъртя като топка и през оградата ще я хвърля в Тунджа! — отвърна в добро разположение Евпраксия. — Ти прибра ли си пищова от дерето?

— Прибрах го зер! Това не е пищов, а револвер, швейцарска марка.

— Дръж го други път здраво в ръката си! — сръва го Евпраксия.

— Признавам, че не очаквах такъв удар от твоя страна.

— Тъй няма да се усетиш кога главата ти ще отхвръкне пред моята черкова.

— Радвай се — отвърна й Добри, — защото тука си намерила един човек, който напълно е оценил твоите способности в това отношение. Тъкмо преди да влезеш, дядо Хрисант ми казваше, че ще направиш същото.

Очите на Евпраксия пламнаха.

— Засрамете се! — спря ги отец Хрисант. — Какви са тези разправии в един свещенически дом?

— Той ме заплаши, че ще ме ограби! — каза Евпраксия.

— Добри — обърна се дядо Хрисант към своя гост. — Аз те посъветвах да не се шегуваш с игуменията!

— А пък аз ти казах да й поискаш пари! — скочи Добри. — Ако не ти даде, ще я обера!

— Защо ти са пари бе? — намеси се Евпраксия. — За какви пари си стъпил на врата на дяда си Хрисанта?

— Трябват ми незабавно пари да въоръжа една хайдушка чета — каза Добри. Страшните му сини очи лъснаха. — Затова съм дошъл тук!

Архимандрит Хрисант прехапа устните си и седна на одъра до Евпраксия, защото краката му се подкосиха, а той намери за неприлично да хване главата си в ръце. На Евпраксия сега не можеше да не стане ясно като бял ден какъв живот води той, какви хора го посещават и какво дирят в неговото жилище.

От няколко години насам той виждаше Евпраксия да изправя могъщата си снага сред двора на Горния метох и да впива поглед към неговия връх. Като се правеше, че си почива под ореха, той гледаше през замижалите си клепки как тя го наблюдава. Този буен и невъздържан чужденец Добри с един замах смъкна превръзката от нейните очи. Сега тя щеше да стане с присъщото си достолепие и да напусне хълма. С апостолско примирение той се готвеше да приеме всеки удар от нейна страна.

— Кой си всъщност ти? — запита внезапно госпожа Евпраксия.

— Моето име е Добри. Добри и нищо повече. Аз съм българин, както виждаш. За теб не е важно от кой български злочест край. Аз не искам да бъда роб и до ден-днешен не съм бил роб! Учих занаята при Ангел войвода. Шест години бях байрактар на славния Левтер. Знаеш го, нали?… Знаеш също, че Левтер е мъртъв!… Едно нищожно гърче го уби. Четирима от неговата славна чета се наговорихме, издирихме в един цариградски бордей неговия убиец, отрязахме главата му и я хвърлихме в Босфора. Тогава си казахме сбогом и се разделихме завинаги. След няколко дни ти ме видя в планината над Калофер. Аз оглеждах местността дали е сгодна за водене на чета. Тука е много сгодно място. Убил съм много хора, главно турци. Моят занаят е да отмъщавам. Аз искам да живея свободно и да отмъщавам на всички потисници. Това е всичко!

Мъртва тишина последва тази кратка изповед. Архимандрит Хрисант продължаваше да седи с наведена глава.

— Аз ще ти намеря оръжието, което дириш — след дълго размишление каза Евпраксия.

Двамата мъже трепнаха, като чуха гласа й. Пръв се окопити Добри.

— Благодаря ти — каза той, като се усмихна с енергичната си и опасна усмивка. — От пръв поглед ми стана ясно, че ще се разберем.

Тя погледна дяда Хрисанта, който й отвърна с овлажнели очи.

— Ти никога нямаше да поискаш такова нещо от мене, нали?

— Досега погрешно мислех, че само мъжете трябва да се борим — съкрушено каза той. — Виновен съм към тебе. Прости ми, Евпраксийо!

— За какво дойдох, а то какво ме чакало! — въздъхна Евпраксия. — Но сега съм доволна, защото ще зная, че от днес не съм сама. Ще се борим заедно, аз от Горния метох, ти от върха „Свети Архангел“.

— Какви грижи те доведоха днес при мене? — запита беловласият орел.

— Грижата за нашите общи чада — отвърна му тя, като му разправи събитията на днешния ден.

Архимандрит Хрисант размени с Добри един светкавичен поглед, който не избягна от нейните очи.

— Ако ви дойде наум нещо, аз искам да знам по-нататъшната съдба на моите ученици — каза тя.

— За всичко ние ще се съветваме вече с тебе, Евпраксийо! — каза архимандрит Хрисант.

Когато Евпраксия напусна хълма, слънцето клонеше към залез. Архимандрит Хрисант излезе да я съпроводи до стълбата, която слизаше надолу към града. От височината се виждаха 1200 чарка по двата бряга на река Тунджа, които с голям шум плетяха гайтан под мухлясалите си от влага покриви.

Додето Евпраксия се прощаваше с дяда Хрисанта на стълбата, шумът от чарковете започна да се прекъсва по цялото продължение на реката, додето изведнъж се преустанови навсякъде.

Евпраксия се обърна към архимандрита и той се вслуша като нея в настъпилата тишина.

На следущия миг той се впусна да дири клисаря, който веднага трябваше да удари с всички сили клепалото на черковата, за да свика верущите на вечерна молитва.

Едва сега Евпраксия се сети, че има Бог, че има черкова, че е събота вечер, че мирните граждани сами преустановяват своя ежедневен труд, за да се приготвят за празника.

Клепалото на „Св. Архангел“ тържествено заби над главата й. Тя се прекръсти:

— Господи, прости мене грешната!… — и бързо се впусна надолу по стълбата да отвори дверите на своя храм в Горния метох.

Бележки

[1] Стоян Илийка разказва след Освобождението през 1893 г. на Никола Начов за Добри войвода. По този сюжет Н. Начов написва повестта си „Бунтовници“ (1898). Яна Язова предава съвсем достоверно Добревите „подвизи“ според описанието им в „Калофер в миналото“, с. 301–337. (бел. П.В.)