Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

XXVII
Обратен път

1. Отговорът

Дякона отдалече съгледа бялото каменно цвете, изваяно в средата на фронтона върху главната врата на крепостта Augusta Traiana. Пред всяка една от двете бели колони на вратата бе изправена тъмна фигура на заптие, поставено там да преглежда тескеретата и лицата на всички пътници, които влизаха и излизаха от града.

Дякона отби коня си в един междуселски път и го завърза под тройка клонати дървета, които бяха погълнати, току-речи, от лешникови шубраци. Скоро той накъса голям сноп лешникови клони, завърза ги с пояса си, метна ги на гръб, нахлузи мръсна чалма над очите си, разкопча елека и ризата на гърдите си, разтри ги набърже с прах от кафена боя, която винаги носеше в джоба, и се показа, превит под товара си на големия път, който някога цар Траян бе прокарвал към главната порта на крепостта.

Когато наближи портата и мислеше как да се промъкне по-незабелязано между двамата заптии, той стана ням свидетел на една любопитна сцена, която се разиграваше пред великата Траянова врата.

Двама заптии бяха спрели един поп, чудноват на вид. Той бе висок на ръст и кирливата торба, метната на гърба му, никак не му подхождаше. Скъсаното му расо бе полепнало дори по раменете, и то при такава суша, с кални пръски, което показваше, че не е било преглеждано от лятоска и че не е една редовна дреха за носене. Неговите габровски калеври бяха големи за краката му и можеха да се вземат за откраднати по пътя, ако не бяха изкърпени отгоре и отдолу с големи и от различен цвят ями. Този пожълтял пъпеш, който бе килнат върху главата му, не можеше да мине дори и пред двамата турци за една добра калугерска шапка. Колкото и да бяха виждали те бедни и презрени гяури, обаче не бяха се натъквали на друг някой, който да държи по-малко на приличието от този поп, и това облекло ги усъмни, че може да е нарочно и може да му служи като прикритие за нещо друго. Не можеше ли да бъде то една маска на Дякона?

Поради това подозрение, което се породи у тях, те не можеха да откъснат очите си от гяурския поп, а той виреше високо главата си и с достойнство чакаше да бъде разгледан от тях.

Очите на двамата заптии се преместиха върху лицето му. То бе грубо, загоряло, продупчено от червена сипаница, обаче озарено от един бърз, жив и проницателен поглед, който можеше да хвърли всеки турчин в подозрение и тревога.

— Хасан! — обади се по едно време по-младото заптие. — Каза ни се, че на оногова очите са сини.

— Мога ли да мина, къзъм, с моя товар дръвца? Много ми натежа на гърба!… — прозвуча в това време зад гърба на двамата пазачи на крепостта един немощен старчески глас на турски език.

Те се обърнаха и видяха едного своего брата, беден османлия, превит от годините и под един голям товар лешникови клони.

— Мини! — каза Хасан, като се обърна и отново впи погледа си в живите и проницателни очи на гяурския поп, които за жалост бяха кестеняви. Нему и през ум не мина, че бедният османлия, който влезе с лешниковия си товар в крепостта, имаше сини очи.

Започнаха дълги преговори. Подир подробен разпит от страна на заптиите попът, който будеше тяхното подозрение, с достолепие им посочи своето тескере, но малко ли тескерета имаше фалшиви? Казано им бе, че Дякона навсякъде се е явявал с редовно тескере, и затуй работата им бе да си отварят добре очите. Най-сетне с попържни в гърба му и той биде допуснат да влезе в крепостта. С кирлива торба, метната на скъсаното си рамо, издигнал червендалестото си и сипаничаво лице над минувачите, той тръгна из улиците на града, чужд на неговия шум и на суетенето на тия непознати хора българи, които се блъскаха в него и бързаха по ежедневните си работи.

На една пряка улица същият беден старик, който влезе преди него в крепостта, от османско нахалство и грубост го блъсна по рамото с големия си товар лешникови клони, задянати с пояс на гърба му.

— Отче Матея светопреображенски! — тихо му подвикна той. Две весели сини очи му се усмихнаха под една кирлива чалма.

Отче Матея отскочи настрана и се хвана за жълтата капа.

— Господи, Боже наш, тъкмо щях да те изругая!… Диря тебе из цяла Тракия!… Нося ти писмо от нашите отвъд Дунава!

— Ти знаеш къде да ме намериш! — отговори Дякона и веднага се загуби в навалицата със своя товар лешникови клони.

В „тайната къща“, където намери Дякона, Миткалото бръкна под няколко антерии и най-сетне подаде писмото, което носеше. То бе от Любен Каравелова, от Букурещ. Дошло бе в Търново още в началото на месец ноември и заедно с това пътуване до Стара Загора бе дирило Дякона двадесетина дни.

Още при прочитане на първите редове лицето на Апостола пламна и се зачерви от вълнение, каквото никой не бе виждал у него. Но то скоро угасна и се превърна в едно студено и продължително мълчание. Отец Матей гледаше учуден писмото, което толкова дни бе носил под своите антерии до сърцето си, без да подозира, че то може да предизвика такова вълнение у човека, към когото бе отправено. Чуждите нему хора, членове на Старозагорския комитет, които бяха надошли в „тайната къща“, заобиколиха предпазливо своя Апостол и поискаха да узнаят какви са новините от Букурещ. Ако са лоши, и те искат да споделят неговата мъка.

Дякона им подаде писмото и каза:

— Четете и разсъдете добре!… Защото отговор от вас ще се иска, не от мен!

Мъжете, които го заобиколиха, взеха писмото, но отче Матея ги превари, вдигна го в ръка и зачете гласно:

„Брате Василий,

По-преди ви писахме и подканихме на подвиг, но някак си опипом.

Сега ви обаждаме, че обстоятелствата изискват бездруго кураж от нашата страна и подигане на революцията. Причините, които и ти можеш да познаваш, не щеме да ти разказваме, а обаждаме ти само, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На всички тъдявашни юнаци се писа и щат да заминат отсреща. Надяваме се за помощ от С. и Ч.

Ноемврий 1872

Кара Мустафа Бучукоглу

— Я гледай какъв огън съм носил под расото си! — викна отче Матея светопреображенски.

Старозагорските мъже гледаха смаяно Апостола.

— Веднага свикайте всички членове на комитета, ще имаме заседание през нощта! — каза той. — На вас се падна съдбоносната задача първи да разгледате тази важна заповед на Централния комитет и да изпратите незабавен отговор.

 

 

— Братя! — разнесе се през нощта гласът на Апостола над главите на занемялото събрание. — Получихме едно писмо от нашите братя отвъд Дунава в Едирнели Афузаи. В това свое писмо те извикват всички юнаци, които се намират тука, да вдигнат пряпореца и по този начин да избухне революцията за освобождението на милото ни отечество. Ние обаче ще ги запитаме: знаете ли вие в кое положение се намира нашата свята работа, че тъй неочаквано провождате вест за въстанието? Ако не знаете, то трябва да ви опишем положението си и тогава вярно да правите сметките си.

Ние нямаме, може да се каже, нито една нова пушка. Всички, които се намират тук, са стари, половината френски (с капсул) и половината с кремъци, които са най-лоши и най-несгодни за тая работа. Второ: пари нямаме, и трето: свестни началници ни липсват.

Ако ни проводят първите и третите, то ще можем да извадим до 500–1000 души под оръжие.

Те казват, че се надяват за помощ от Сърбия и Черна гора. Трябва да им отговорим, че ние не трябва да се надяваме на никого, а само на десницата си! Тя ще ни избави! Додето не видим, че Сърбия и Черна гора са се заловили с неприятеля, дотогава нито стъпка не правиме тъй неприготвени, както сме сега. Нека се заловят най-напред те, а после, като ги видим, че са се сбили веднъж-дваж, ще се дигнем и ние, макар със сопи, с коси и с брадви!

Братя, ние не знаем кое ги е накарало толкова бързо да ни известяват и да искат да станем на крак, но ако има някоя положителна причина, и толкоз силна, щото да може да унищожи силата на Устава, то ние сме готови да подадем ръка и да се бием, додето имаме в тялото си една капка кръв. Те трябва да бъдат уверени, че българинът знае да умира на бойното поле за отечеството си, но не е право напразно да се лее кръвта ни!

Най-малко, най-малко, казвам, иска още една цяла година да се готвиме, да събираме пушки, пари, да подготвяме началници. Без пушки, пари и началници нищо няма да стане!

Ако вие сте съгласни с мене и одобрявате това, което ви казвам, вие ще им изпратите отговор от ваше име с такива думи, защото само те трябва да им се кажат, тъй като нашето положение е такова и друго не е, защото ние не можем да въвлечем народа в една революция, която при това положение няма изгледи за успех. Народът може да е приготвен вътрешно, но не е още въоръжен, за да поведе борбата и вдигне знаме за своята свобода. Националната революция може и трябва да се обяви само тогава, когато има най-големи изгледи за успех!

Ние не можем да тикнем целия народ в пропастта, че едни безразсъдници, когато им се забрани, отидоха и извършиха нападение в Арабаконак!

Техният неуспех, колкото и да е печален, не може да ни накара да хвърлиме цялата страна в гибел.

Народът вярва в нас, в нашият чист разум, в нашето търпение, додето се подготвим за борбата, и в нашата решителност, когато почне тя! Ако ги излъжем сега и не сполучим, той никога повече няма да ни следва!

Лицата на сгъстените около него мъже се проясниха. Вкочанените от напрежение гърди се отпуснаха и отдъхнаха. В очите им, потъмнели от голяма грижа, блесна лъч на радост и надежда.

— Размислете! — каза Дякона. — Нека още тази нощ да им изпратим отговора на Старозагорския окръжен център. Ще изпратим веднага едно копие от нашия отговор и на Сливенския окръг. Нека и той даде мнение готови ли са неговите хора да вдигнат революцията и да вървят на бой. Изпратете своите наставления по какъв начин и той да даде своя отговор на Централния комитет! Обърнете им внимание, че е необходимо да сторят това колкото се може по-скоро. Че това ще се направи от всички окръжни центрове и всички частни комитети в страната, за да знае Централният комитет с какво има да разполага и да прави отсега нататък по-точно своите сметки!

Мъжете се сгъстиха още повече около Дякона, а отче Матея светопреображенски извади веднага от кирливата си торба хартия и молив, които носеше винаги у себе си, като книжовник и писател.

— Диктувайте, братя! — извика той. — Аз ще записвам!

— Пиши — каза един, — че нашето мнение е на тяхното съвсем противно. Че ние наистина не познаваме причините, които извикват толкова скоро избухването на революцията, обаче ние мислим, че днешните обстоятелства не биха се променили толкоз скоро. Неприятелят не ще се усили дотогава, докато ние бързаме малко-много да се приготвим.

— Помощта на Сърбия и на Черна гора ние разбираме само тогаз, когато са се вплели в бой с неприятеля! — обади се втори.

Един нетърпелив глас поиска да се впише най-напред и преди всичко това: „Ако е възможно, засега да се предвари избухването на революцията поне до една година, както предложи Дякона!“

Отче Матея бързаше да запише с равния си и красив почерк всичко, каквото членовете на тайното съзаклятие искаха да съобщят на Централния комитет в Букурещ.

Ранобудните петли започнаха да се обаждат из околните дворове, когато събраните старозагорци обмисляха вече края на своя отговор.

— Това е нашето положение и мнение! — завършиха те. — Другите места не знаем. Ако те са готови да тръгнат, то на драго сърце ще ги сподирим и ние и ще им подадем братска ръка!