Яна Язова
Левски (64)

2. Промяната

Добри почака три дни игуменията на Горния метох да се разкае и промени своето поведение спрямо него, но като не получи никакво известие и не забеляза никакъв знак на промяна, отиде на третия ден подир обед при архимандрит Хрисант в неговата малка килия при черковата „Св. Архангел“.

— Не ти ли се вижда, че Евпраксия се е върнала много променена? — запита Добри.

— Погромът на Бузлуджа не може да не направи тежко впечатление на една родолюбива душа — отвърна архимандрит Хрисант.

— Хм… тя ми каза, че няма да ми даде повече пари — изръмжа грозно Добри. — Тъкмо сега!… Когато отивам да отмъстя на Куртчу Осман и неговите 600 башибозука? Не унищожиха ли те на Бузлуджа четата на Хаджи Димитър?

Ако тя се връща потресена от бузлуджанския погром, при тази вест трябваше да се хвърли на гърдите ми и да плати моя рискован поход!

Тя знае, че Куртчу Осман е свиреп и силен като бик, че откакто е станал герой на Бузлуджа, безчести, граби и убива всичко християнско по целия Казанлъшки край. От един прост кафеджия при моста Шейтанджик на Тунджа при село Горно Сахране той се издигна до победител, съдия и палач на българския народ!

А когато й казах, че отивам да убия този Куртчу Осман, Евпраксия вдигна рамене и ми каза:

„Добри, нямам пари!“

Кажи ми какво да я правя?

— Като ти е казала, че няма, значи действително няма — отвърна отец Хрисант.

— Хм, при толкова злато в Горния метох тя няма пари!… За едно такова дело Евпраксия няма да намери пари!… Просто не мога да разбера какво е станало с нея. Тя дори едва вдигна глава да ми отговори. Сякаш не е била на Бузлуджа и не е заравяла с ръцете си тия, които Куртчу Осман уби!…

— Още сега ще изпратя Делича да я подготви за едно посещение тази вечер — успокои го дядо Хрисант. — Ти, Добри, си малко припрян, бързо говориш и тя може би не е разбрала добре в какво се състои работата.

— Съмнявам се — отвърна Добри, — защото досега тя ме разбираше много добре.

За да го примири час по-скоро с игуменията на Горния метох и да разбере какво е нейното настроение, дядо Хрисант веднага слезе от „Св. Архангел“ в кръчмата на Коя Димов, която беше до самия каменен мост под хълма. В тази кръчма от няколко дни бе постъпил на работа Делича, а търговията на Коя Димов бе тръгнала изведнъж на добре. Делича не само бе постъпил в кръчмата със свой капитал като негов съдружник, но и с негово влизане в търговията махленската кръчма на Коя Димов, която познаваше само няколко оглушали старци, сега се изпълни по чудесен начин с буйни и весели младежи, които знаеха да пият, да пеят и до късно през нощта да пълнят заведението с приятния си младежки говор. По тези причини Кою Димов сметна Делича не само за един добър съдружник, но и за един добър дух, който му бе донесъл със своята младост щастие в търговията.

Дядо Хрисант влезе в Коювия дюкян и повика настрани Делича, който по това време миеше бялата тенекия на тезгяха, понеже беше още рано следобед и не чакаше посетители.

Когато чу нарежданията на архимандрита, той смръкна дълбоко с широките си ноздри и почеса сламките на главата си.

— Страх ме е да се явя пред очите й — каза той. — Тя ще ме набие, задето съм постъпил в кръчмата.

— Хайде де, ще те набие, такова голямо момче! — усмихна се дядо Хрисант и тихо му пошушна: — При това комита! Какво ще каже, ако те чуе Добри?

— Че тя и него може да набие — с увереност каза Делича. — Дядо Хрисанте, ти не знаеш игуменията колко е лоша. Да ти призная, мене от никого не ме е било страх през целия ми живот освен от нея. И с караконджули са ме плашили, и от тях не съм се боял.

— Я кажи най-напред какво лошо има в това, че ти работиш в кръчмата? — запита дядо Хрисант. — Кръчмарството е търговия като всяка търговия. А Кою Димов винаги се е ползвал в града с името на честен търговец. От друга страна, ти си вече на възраст, в която трябва да работиш и да препечелваш насъщния си, а трябва да се грижиш вече и за една стара майка вдовица…

— И четири дребни дечица… — довърши Делича думите му, като смръкна още веднъж и се почеса по тила. — Иди, че й обяснявай колкото си щеш!… Тя искаше да ме прави учен мъж. „Вие сте разбойници! — ще ми викне тя. — А тебе са те сложили стопанин на разбойническо гнездо!“

— Шт… — предупреди го дядо Хрисант. — Нейното училище е закрито… Ти трябва нещо да работиш…

Кою Димов шеташе в малката стаичка зад дюкяна и можеше да ги чуе.

— Аз ти казвам, дядо Хрисанте, само това, което ще ми каже игуменията!

— Ти откъде знаеш, че така ще ти каже? Щом не учиш повече при нея…

— Така е — съгласи се Делича. — Но си знам, че игуменията много ще се разсърди, задето не съм я попитал, преди да вляза в кръчмата.

— Ти ще й кажеш, че си я почакал доста дълго време да се върне от пътешествие и понеже се е забавила, а децата у вас били гладни, ти си поискал позволение от Добри и от мене да постъпиш на тази работа, и си постъпил…

При туй последно наставление Делича се поободри, причеса сламките на челото си, като се оглеждаше в едно малко попукано огледало на стената, и се отправи към Горния метох.

Още щом го зърна, госпожа Евпраксия го пипна за причесаната коса и като я пусна отново в безпорядък върху главата му, извика:

— Абе, непрокопсани сине, къде се губиш?

— Добре дошли, госпожо! — смирено целуна десницата й Делича. — Аз си седя тук, но вие се губите…

— Не го усуквай! Защо те няма три дни?

— Аз работя, госпожо…

— Работиш?… Какво?

— Помагам… в кръчмата на Кою Димов.

Делича премига и зачака Евпраксия да кресне върху главата му, но случи се това, което той най-малко очакваше.

Евпраксия седна на един стол и се замисли. Долната й четвъртита челюст се отпусна и очите й потънаха в дълбока сянка.

„Колко е остаряла! — каза си Делича и сълзи замъглиха неговия поглед. — Сигурно затуй е станала и добра. Нали казват, че всички стари хора са добри?“

— Аз доста време ви почаках, госпожо… да се върнете — но този път не вече от страх, а от жал, че игуменията е толкова остаряла, проговори Делича, — но тъй като вие се позабавихте… а децата…

— Млъкни! — заповяда му игуменията. — Онзи стар бухал от „Св. Архангел“ те е научил да ме излъжеш!

Изведнъж нейните уморени очи блеснаха.

Делича се почеса по главата.

— Не се чеши така! — викна му игуменията. — Изглежда, че додето ме е нямало, Добри твърде малко се е грижил за твоето възпитание!

Делича веднага свали ръката си и проговори:

— Той ме изпраща, госпожо, да ви предупредя, че тази вечер ще ви дойде с архимандрит Хрисант на гости.

— Чаках това посещение — отвърна Евпраксия. — Но те нека не си правят този труд!… Привечер аз ще отида в града и оттам ще се кача до килията на дяда ти Хрисанта.

— Веднага отивам да им съобщя за вашето посещение, госпожо! — скочи Делича и се приготви да излезе.

— Никола! — извика го тя, когато той беше вече на вратата. — Оттам аз ще сляза при тебе… в кръчмата на Кою Димов!

Делича наведе глава.

— Добри ли те нареди на тази работа?

— Да, Добри войвода ме нареди.

Евпраксия отново се замисли, т.е. тя изпадна, както и преди, в това неподвижно състояние на унес, в което занимаваше ума си с някакви размишления.

— Добре — каза тя по едно време. — Върви си, мое момче!

Делича си излезе с наведена глава, недоумяващ, заплетен от държанието на игумения Евпраксия, която той мислеше, че познава много добре още от дете. Какво беше станало с нея?

Той до такава степен се забърка, че забрави да надникне тук и там по всички ъгли на метоха в очакване да види сестра Серафима.