Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

8. Агитатор, който прави впечатление на поп Кръстю

— Ако българите са длъжни толкова много за своя живот и имот — продължи Апостола, — представете си, братя, колко много са длъжни те за своята вяра пред фанатизирани мюсюлмани и пред гръцки владици, които успяха да убедят общите ни поробители, че ние сме тяхно духовно стадо и че те единствени трябва да бъдат наши духовни ръководители.

Поп Кръстю се раздвижи на стола си и като се изопна, превърна се цял на слух.

— Те безмилостно налагат от 10 до 16 пиастра данък на всяко българско домакинство. Ако не могат да ги вземат в пари, задигат от длъжника всичко, което им попадне — дрехи, съдове, жито, овце, кокошки и пилета.

Гръцкият владика събира годишни данъци за право на живеене в град, за курбан, за манастир, за събиране милостиня, аязмо, задушница, пангар, дискус, венчило, развод, погребение и прочие, и прочие.

Българите от Силистренска околия изпратиха заявление чак до султанския престол да се оплачат, че когато някой от тях почине, по разни поводи не им се позволява да го погребат, додето не платят няколко хиляди аспри, а във Видин са ми разправяли, че както в града, така и в околията мъртвите им остават непогребани до три-четири дни, додето не се напълни джобът на владиката и на неговия побратим турския кадия. Ако някой успеел да извърши погребението без тяхно разрешение и без да ги позлати, те отивали отпосле в дома на погребания и настоявали всячески да им се заплати, като заплашвали със затвор и бесило. Който упорствал и този път да даде, оковавали го във вериги и му удряли 1000 тояги. От този побой около 15 души българи били тежко осакатени.

— Нека си припомним, о братя, какви злини сме претеглили! — извика Апостола. Поп Кръстю отвори очи и го изгледа с невярване. — Злини, които сме претеглили заради нашата вяра!… — Нему ли, на един прост бунтовник, се падаше да изрече тия думи, които прилягаха само в устата на поп Кръстю?… Или той наистина беше забележителен хитрец, който с един добър поглед бе разбрал, че тук, между простите миряни, които страдат най-много от турската данъчна болест, седи един поп Кръстю, който само с такива думи може да бъде привлечен в работа?… Но нему беше съдено този ден още много да се чуди.

— Нека си припомним за мъченичеството на Георги Нови Софийски — продължи Апостола, — красив младеж и прочут по изкусност златар, който отказа да приеме мохамеданската вяра. Тогава фанатизирани турски тълпи оградиха кадията на София и започнаха да го клеветят и да викат: „Понеже той е поругал цялата наша вяра, то ако ние го оставим, да знаеш, че тяхната вяра ще се възвеличи, а нашата ще бъде изложена на поругание.“

Тези викове накараха съдията да се обърне към твърдия и добродетелен момък с думите: „Откажи се от своята вяра, приеми нашата и тук ще се насладиш на всички блага, а след смъртта си ще се поселиш в рая.“

И тъй като Георги отказа техните блаженства и се приготви да изтърпи всички мъки заради своята вяра, те го бичуваха и разкъсваха, после довлякоха от къщите си дебели дървета, натрупаха ги на клада, подпалиха ги и го хвърлиха жив да изгори в огъня. Когато тялото му се изприщи, те го извадиха и го запитаха: и сега ли няма да приеме тяхната вяра? И като чуха неговия твърд отказ, хвърлиха го отново в огъня да изгори, за да разпръснат пепелта му по вятъра, обаче той издъхна, но трупът му остана цял. Огънят изпепели големите дървета на кладата, но неговото тяло не изпепели!…

Младите ловчански мъже слушаха с бляскави очи и не смееха да поемат дъха си. Само поп Кръстю седеше сред тях мрачен и замислен, загледан в Апостола, но гледащ нещо друго в неговото лице.

„Откъде знае той тия работи?“ — питаше се поп Кръстю и русият светъл образ на говорещия мъж започна да се забулва пред него в една непроницаема мъгла. Напразно той си преповтаряше наум, което чу да се говори вече в това събрание за него. Едни казваха, че бил прост войник в легията на Раковски. Служил и във втората легия, което не показваше нищо особено. Бил четник в Балкана. Иванчо Драсов твърдеше, че бил байрактар на Панайот Хитов, но и това не значеше нищо. При това байрактар бил твърде за кратко време. Напразно поп Кръстю, свикналият да прониква с таен поглед в човешката душа, се взираше в ясните, открити очи на Апостола.

„Тук има нещо, което не е така! — реши той. — Тук има нещо, което нам не е известно!…“

Поп Кръстю знаеше, че у всеки човек има една граница. Той я виждаше като черта, през която говорещият срещу него никога не прекрачваше, а ето че този чужденец го измами. Отначало той му показа, че твърде много се грижи за държавата и твърде малко се грижи за църквата, а сега му показваше, че се е грижил за църквата, колкото може да се грижи един добър духовен пастир.

— Всички ние — продължаваше Апостола — трябва да следваме примера не само на Георги, но и на Николай Нови Софийски, който претърпя не по-малко мъчения, като биде убит с камъни подир страшно разкъсване на тялото. Привързан за една върба в местността Три кладенци край София, той загина от побесняла турска тълпа, която хвърляше камъни върху него, додето разтроши черепните му кости на парчета и мозъкът му изтече в кърпата, която привързваше главата му, за да каже после неговият житиеписец, че цялото тяло на мъченика било превърнато в една рана.

Българинът е подхвърлен на нетърпими унижения и изпитания от фанатизирани османлии. Кой българин може да забрави как се потурчиха чепинските българи и как тия, които не се подчиниха, бяха навръх Гергьовден изклани и къщите им изгорени? Тогава бяха разсипани 33 манастира и 218 църкви.

По един малък документ, който ми попадна в Пловдив и който навремето си преписах в моя бележник, ще добиете представа как не само тук, но навред из българска земя поробителят се носи към българите, как се отнася към тях приживе, така и след смъртта им. Това е една заповед на еренли мюдюр ефенди Мехмед до един наш духовен служител. Чуйте и самата заповед:

„Безвернико стари попе, който си лишен от божия рай, облечен с облекла катранени и носещ дяволска корона, уведомявам те, че някой си от главните ви безверници мръсници, наименован Михал, по телесната си причина е издъхнал. Макар земята да не приема неговия мръсен леш, но понеже гниенето му ще безпокои всекиго, затова да изкопаете един неизвестен на мене трап и да хвърлите в него мръсния му леш, който да стъпчете и така да заровиш един безверник.“

Този документ не се нуждае от разяснения.

Нашите духовници са подхвърлени от турците на много повече унижения, отколкото простите верующи. Когато в манастирите идат турци, което често се случва, сам епископът дори е длъжен да им прислужва. Той трябва да ги придружава при яденето и пиенето на трапезата, като седне на последно място, да слуша мръсни и неприлични приказки и да им угажда, както робът върши това на своя господар. Понякога към укорите, които търпи, че не навреме е доставил храна за конете им, а за тях масло, брашно, месо, кокошки, се прибавят плесници и удари, на които той не може да отвърне.

Турци си позволяват да влизат няколко пъти дори в светата Рилска обител, която, както се знае, е освободена още от старо време от султана заедно с всичките си недвижими имоти, ниви, ливади, лозя, градини, бостани, воденици, валявици, кошери и пчели за мед от данъчно облагане и е привилегирована, щото никой турчин да не може да влезе в нейна земя. Но турци са влизали, ограбвали, били до смърт и оковавали в железа светите рилски братя.

А в Рилския манастир се пази един документ, буюрултия, до кадията в Дупница, издаден в нашето столетие, в който се казва, че строго се забранява възобновяването и поправянето постройките на манастира. С този документ се заповядва на турските власти в Дупница да прегледат всички затънтени места в манастира и в случай че при ревизия забележат някои нови поправки, веднага да ги съборят и да оставят манастира в старото му положение. А монасите, които са извършили поправката, да бъдат арестувани, вързани и тъй закарани в градския затвор.

Тази строга заповед, братя, е издавана за манастир, който се ползва с привилегии от самия султан, какво тогава зло остава да теглят простите български манастири и черкови?