Яна Язова
Левски (120)

2. Първите жители на една историческа столица

На прага стоеше Дякона!

— Какво е това шумно посрещане? — с весела усмивка запита той.

— Откъде влезе, Апостоле? — с притаен дъх запита Марин Поплуканов. — Пътната врата е заключена.

— От баира, през покрива! Нима, след като чух вашите викове, трябваше да захлопам на вратата?

Всички скочиха на крака и с виновна усмивка го приветстваха с „добре дошъл“!

— Как забравихме, че хора като нас не трябва да викат! — зачервен до уши, се обади Николчо Бакърджията, който най-много бе тропал и викал. С блеснали от щастие очи той се залови за ръкава на Апостола. — Добре, че нашият Апостол има крила! — каза той.

— Ако един Апостол може толкова високо да хвърчи — усмихна се Марин Поплуканов, — дали няма да видим и някое хвъркато заптие подир тебе?

— Защо не? — отвърна Дякона. — При нашия занаят всяка стъпка е пътека. След като обаче доволно се наслушах на вашите викове и разбрах каква е работата, аз се върнах и залостих капака на покрива. И тъй, добър вечер, братя!… Добър вече, Лазаре!… Чух добрите новини, които разнасяш за мене. Благодаря! Радвам се, че ме намери.

— Ти каза — лаконично отговори Лазар, за да потвърди пред събранието предишните си думи и за да покаже пред поп Кръстю колко свободно си служи с текстове от Новия завет. А за да се погордее пред всички колко е близък на Апостола, той прибави с глухия си глас: — Добър вечер, Дяконе!

Дякона седна между тях и ги изгледа един по един, сякаш искаше да разбере, с какво тези хора са по-добри от другите, които срещна из България, че с такова нетърпение бързаше час по-скоро да ги види и да се върне при тях? С какво го бяха привлекли те? Дали със своята пламенна отзивчивост? Дали с ентусиазма, с който прегърнаха неговото свето дело?

Дори и поп Кръстю, който изглеждаше повече мрачен, отколкото вдъхновен, и той седеше между тях, готов за работа и жертви. Малцина като него способни и учени борци той срещна из страната. Напротив, видя, че колкото повече човек знае и може, толкова сякаш и губи способността да се жертва. В сърцето на знаещия и можещия не бушуват пожари. У някои още пръскат искри, може би от някогашен огън, но с възрастта превърнати в искри на спокоен разсъдък, които светкат като светулки под сивия небосклон на неговото съществуване, светкат върху това и онова, без да греят, без да топлят и никому не могат да причинят някаква полза.

Мъчно действа и още по-мъчно жертва богатият човек. Отрупан със земни неща, които съставляват смисъл на обикновения човешки живот, колко мъчно би решил да ги жертва в името на един идеал, който не само не можеше да му придаде повече такива земни блага, но може и да му отнеме всичко придобито.

А ето на това събрание Димитър Пъшков бе дошъл готов да действа и да се жертва. Не по-малко добри от него бяха тия, които седяха от двете му страни: Марин Поплуканов и Иванчо Драсов.

Ако простият народ, угнетените, гладни и бити роби викаха и простираха ръце към Дякона, той на учените, които се ползваха с почит у турците, и на богатите, които се ползваха с тяхното благоволение, щеше да посочи за пример поп Кръстю от Ловеч, Димитър Пъшков, Марин Поплуканов, Иванчо Драсов, Христо Латинеца, Пано Агопа Бояджи Стоянов, Гечо Сирков и Никола Сирков, Атанас Хитров и младия Николчо. Тези граждани на град Ловеч му се виждаха достойни за подражание и уважение от целия български народ. С тях той можеше да се гордее както навред из страната, тъй и пред българите в чужбина, които смятаха само себе си учени, богати и родолюбци.

При тях беше се върнал той като при най-близки на делото хора, да им разкаже къде е бил, какво е вършил из цялата страна, какъв прием е намерил из различните краища и какво мнение е чул от различните българи как да се организира и ръководи общата работа.

Като ги гледаше с радост, Дякона сподели с тях това, което бе намислил:

— Реших вашият град Ловеч да стане средище на революционната организация из цяло Българско.

Тихо радостно възклицание се изтръгна из гърдите на насъбраните мъже. Той продължи:

— Самото ваше местоположение на пътя от Тракия за Северна България и Румъния ви прави един удобен център за нашата работа. Тук ще отсядат всички работници от Тракия, които ще идват през Троянския проход, тези от Северозападна България, които ще минат през Тетевен, тия от Североизточна България, които ще минат през Севлиево. Чрез вас всички тия работници ще се свързват през Никопол с Букурещ. По тези канали, пак чрез вас, ще се внася оръжие и препраща кореспонденция за цялата страна. По самото си устройство вашият град е твърде удобен за седалище на Вътрешната революционна организация. Българската част на града е отделена от турската, българските къщи са построени по височината и достигат до старата крепост, до която свободно може да се стигне отвън.

Тази вечер забелязах, че твърде безопасно ще мога да влизам в града и през севлиевския път, като имам за сигурно убежище тази къща на Величка Хашнова. В квартала Дръстене ние можем да се ползваме още от едно много добро скривалище в дома на Никола Сирков. До него властта може да се добере само ако разруши или подпали къщата, тъй като в него се влиза само от покрива. Не по-малко удобна е и къщата на Иван Драсов, заобиколена от гора и река, по които винаги може да се отстъпи. Ханът на Ериф ефенди, ханът на Тодор Станчов и ханът на Христо Латинеца могат да дадат сигурно убежище на работниците от цяла България.

Когато уредим всички скривалища и тайните служби, аз ще направя в Ловеч седалище на Привременното правителство.

— Тогава Ловеч ще стане престолен град на свободна България? — с вълнение се обади Христо Латинеца.