Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

XX
Парижката комуна

1. Какво донесе бурята от Парижката комуна

С трескавата бързина, с която живееше от три дни насам, Христо Ботев се завърна в Браила и като вихрушка нахлу в черковния двор, а оттам в скромната и тиха печатница на дяда Паничкова. В този подиробеден час печатницата изглеждаше още по-тиха и което го уплаши — празна. Шапченко не бе на своя пост при малката преса, а от Дешката и Кьосето нямаше никаква следа.

В това време малката вратичка към дърварника се отвори и на прага застана благообразният стопанин на печатницата Димитър Паничков. Неговото продълговато лице би обиколено с лъчиста бяла брада. Неговите добри, кротки очи, които гледаха дружелюбно между възпалени клепачи и две синкави старчески торбички, сега светкаха от радостно вълнение.

— Знаеш ли, момче — каза той като че ли загрижено, — кой ни дойде на гости? — И като се приближи до смаяния младеж, колкото само двамата да могат да се чуят, каза: — Нечаев!…

Настъпи кратко, зловещо мълчание, пълно с подозрения и опасения. Тъй пазачите пред надгробния камък трябва да са гледали възкресението. Но изведнъж това буйно смайване се разрази във вик от устата на Ботева, която се хвърли и сграбчи стареца за раменете.

— Ти видя ли го?

— Видях го с очите си и говорих с него, а Дешката и Кьосето веднага ме изоставиха, както виждаш.

Христо Ботев отпусна пръстите си от раменете му и се засмя внезапно, щастливо до болка.

— Как не?… — извика той. — Кой ще остане да ти удря пресата, когато Сергей Генадиевич е възкръснал?

— Има ли, момче, възкресение за един комунар?

— А ти откъде знаеш, че е комунар?

— Самият Сергей Генадиевич ми каза: „Ида ви като откъснат лист, донесен по вашите места от бурята на Парижката комуна.“

— Я гледай, с какво си спечели ти, старче, доверието на Сергей Генадиевича, че се е стигнало дотам да ти прави такива изповеди?

— Трябваше — каза старецът. — Тебе като не те завари тук… трябваше някому да ги направи.

— А защо?

— Защото диреше някой да го укрие час по-скоро.

— И намери ли веднага такъв човек? Говори най-сетне!

— Намери мене…

Христо Ботев остана втрещен и дълго време гледа в усмихналите подпухнали очи на дядо Паничкова, под които висяха две синкави старчески торбички. Ако този честен и богобоязлив старец се пазеше от Меледина, защо обичаше Сергия Генадиевича дотам, че му бе дал подслон? Какво друго знаеше старецът за хората и човешката душа и какво разпределение даваше в себе си на хора по идеи еднакви, подчинени на една деятелност, хора, които имат едно схващане за престъплението и една съвест, която него можеше само да възмути?

Дядо Паничков знаеше за убийството на студента Иванов, извършено в Русия, заради което Сергей Генадиевич бе преследван навсякъде, където и да отидеше, и по настояване на руската полиция бе дирен във всеки град и всяка държава на света. Той бе виждал и по-рано Сергея Генадиевича под друго име, винаги укрит при някой приятел, винаги пламенно говорещ на млади, верни другари, които го наричаха ту Иван Иванович, ту Флореско. Той знаеше, че Иван Иванович иде от Лондон, от Женева, от Москва или от Париж. Никога не разпитваше, но знаеше това. Никога не бе разпитвал защо Иван Иванович се нарича в Румъния Флореско, но сега го нарече пред Ботева с истинското му име — Нечаев!

Може би той знаеше и това, че Сергей Генадиевич с искрен глас признаваше убийството на студента Иванов. — Той беше шпионин — казваше Нечаев. — И ако не го бях убил, той щеше да издаде моята организация на властта. За да ме хване, правителството прогласи моето политическо деяние за криминален акт и започна да ме дири по всички страни на света.

А царското правителство в Русия диреше Нечаева като свой най-опасен враг, защото той бе същият Нечаев, за когото Бакунин бе казал:

„Нечаев е един от най-дейните и най-енергичните хора, каквито съм срещал. Когато трябва да служи на онова, което той нарича дело, той не се колебае и не се спира пред нищо и е също така безпощаден към себе си, както и към всички други. Ето главното качество, което ме е привличало и дълго време ме е подбуждало да търся общуване с него. Има хора, които твърдят, че бил просто авантюрист, това не е истина. Той е фанатик, предан, но всъщност много опасен, общуването с когото може да бъде само гибелно за всички… Той страшно рискува и води един мъчителен живот на лишения и нечуван труд. Нечаев е сила. Служенето на нашето дело изисква много енергия и рядко я срещаш толкова развита, колкото е у него.“

— Да вървим! По-скоро, заведи ме, братко! — каза развълнувано Христо Ботев, обхванат от бурята, донесла Нечаева от великия окървавен Париж в румънската тиха земя. Тази буря бе унищожила Парижката комуна и сега разпиляваше малкото нейни оцелели чеда по всички краища на света.

Печатарят тръгна прегърбен напред, като мигаше с подпухналите си клепачи.

— И онзи, Петровски, пристигна заедно с него — каза той, като заключваше вратата на печатницата. — Трябва да са били заедно там…

— Я гледай! — обади се зад него развълнувано Христо Ботев. — И Петровски!

— Завърнал се е и другият твой приятел на Флореско, онзи Бонифачиу — продължи старецът, като се изкачваше по една тъмна вътрешна стълба на съседната къща, в която заемаше ниския втори етаж. — Срещнах го вчера, прави се на светец. Получил назначение за учител в някакъв букурещки лицей. Питам го: „Е, Бонифачиу, къде се загуби цели два месеца от очите ни?“ А той ми отговаря милозливо: „Възстановявах, каже, здравето си в Катинския санаториум.“ Санаториумът никак не му е помогнал. По-рано цъфтеше проклетникът, а сега наистина изглежда охтичав.

— Ти всичко знаеш, братко — забеляза в гърба му Христо Ботев.

— Че как да не зная? — въздъхна старецът. — Когато постоянно се въвирате около мене?