Яна Язова
Левски (44)

8. Под сянката

Зорницата още светлееше на небето, когато архимандрит Хрисант отвори черковната врата и влезе в храма „Св. Архангел“. Под големия сводест покрив беше студено и тихо. Той запали кандилата пред олтара, облече се за служба и като направи дълбок поклон и широк кръст на гърдите си, издигна могъщ глас и запя утринна молитва, сякаш призоваваше тоя, комуто се молеше, да слезе в храма и да наруши неговата голяма самота.

Колкото повече издигаше глас и пееше, толкова по-осезателно архимандрит Хрисант чувствуваше, че едни уши се отварят за „Гласа на викащия в пустинята“ и че едни очи го гледат в неговата голяма самота.

Когато свърши своята хвалебствена песен и се обърна към студеното и празно помещение на храма, той видя изправен при отворената врата един ангел. Първите утринни зари нахлуваха през отвора.

„Прекрасната Серафима прилича на ангел“ — каза си архимандрит Хрисант.

— Добро утро! — обърна се той към нея. — Колко е хубаво една утрин да се намериш в библейски времена. Да славиш Бога, когато ангелите слушат!…

Серафима се приближи да целуне ръката му.

— Дойдох да поговорим за младия Христо Ботев, дядо Хрисанте — каза тя.

Той съблече своите одежди и двамата излязоха на хълма. Огреяни от първите слънчеви лъчи, те започнаха разговор за хората, които ги окръжаваха.

— Ако сега впрегнем в работа този млад човек — каза Серафима, — той ще предизвика в скоро време подозрението на властта. Той е и смел. При първата свада с неприятеля ще се изхаби. Той ще стане нашата първа и напразна жертва. Не е ли по-добре засега да го отдалечим от нас?

Дядо Хрисант я изслуша мълчаливо. Орловият поглед под белите му вежди се изпълни с разочарование. Цяла година той бе примамвал младия Ботев на разговор в своята килия.

— Този момък е роден за бунт — каза той. — Какво друго би могъл да върши, освен да се бунтува?

— Да учи! — отговори Серафима. — Дякона каза, че само така ще изучи как да се бунтува най-добре.

— Да учи?… Добре!… Съгласен съм при едно условие, че додето учи, ние няма да го изпуснем из око.

Серафима се усмихна загадъчно.

— Ние ще го призовем в съдбоносния час на жетвата!

Архимандрит Хрисант я погледна учуден. Как се усмихваше прекрасната Серафима! Той впи орловия си поглед в лицето й и каза на себе си: „Добре, че съм вече стар! Радвам се, че не съм на мястото на ония младежи, които ще я видят!…“

Когато сестра Серафима си отиде, той събра своите шарени пауни и започна да ги храни, като им хвърляше житни зърна. Белите вежди бяха свъсени над орловите му очи. Слънцето топлеше вече бялата му глава. Пауните се надпревариха около него. Селището под хълма шумно предеше своите гайтани и тепаше своите кичета и шаяци по двата бряга на реката, планината се затопляше вече от слънцето. Снежната й корона блестеше. Архимандрит Хрисант мислеше: „Защо хората мразят старостта?… Старостта е хубаво нещо. Тя носи мир, носи щастие.“ Той погледна в хубавото лице на Серафима и остана спокоен. Пауните кълват около него. Слънцето топли белите му коси… Добре е, че е стар!…

„Аз съм сигурен, че младият Ботев ще дойде тази сутрин при мене — каза си той. — Ще дойде, защото е млад… Колко е хубаво, че не съм на неговото място…“

Архимандрит Хрисант продължаваше да хвърля житни зърна на шарените пауни, когато Христо Ботев бързо изкачи стълбата на хълма. Той плесна с ръце да прогони пауните и застана с усмивка пред него.

— Евпраксия от Горния метох ми каза, че с моите пауни съм приличал на свети Илия с гаргите през времето на цар Ахава, момко! — усмихна се старецът.

— Трябва да призная, че игумения Евпраксия ти е дала едно твърде точно определение, дядо Хрисанте — отвърна Христо Ботев. — Искам да кажа, като те е оприличила на свети Илия… Що се отнася до неговите гарги, тя се е заела успешно да играе тяхната роля. Само че не се грижи само за твоята храна, ами и за твоя огън.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали като Илия си и гръмовержец? Искам да кажа, че тя те снабдява с огъня, за да можеш да гърмиш.

— Защо Евпраксия да ме снабдява с огън?!…

— Аз видях снощи твоите гръмотевици в торбата с вълната, която Делича ти донесе посред нощ! — отвърна момъкът.

— Гръмотевици? Кое наричаш гръмотевици?

— Револверите в торбата! — тихо се усмихна Христо Ботев. — Ако знаех, дядо архимандрите, че ти се разправяш с такива гръмотевици, досега хиляди пъти щях да дойда! За съжаление едва тази нощ ги видях… и… макар и след полунощ… както знаеш… дойдох!

— Много се радвам, че най-сетне дойде! — отвърна кротко дядо Хрисант. — Но за револвери… аз нищо не зная. Трябва да имаш някаква грешка. Торбата с вълна аз наистина получих. Отдавна бях помолил Евпраксия да ми изпрати малко вълна от манастирските овце. Вярно е, че с вълната тя ми изпраща някои материали за поправка на моя покрив, но не вярвам тях да си взел за револвери.

Младият момък го изгледа поразен и се изсмя в лицето му. Архимандрит Хрисант се обърна и тръгна към своята килия. Той бе оставил зад вратата торбата с вълната, донесена от Делича. Като я отвори, той изсипа нейното съдържание на пода. Замотани в пухкавата вълна, по дъските нападаха парчета желязо, няколко гладки цеви и дървени трупчета.

— Това ли си взел за револвери? — запита спокойно той.

— Дядо архимандрите! — извика Ботев в брадата му. — Ти си сменил револверите с тези дървени и железни боклуци! Да не мислиш, че аз първи път пипам револвер? Или съм луд?… Делича сам ми каза тази нощ, че тези револвери се изпращат на теб!…

— Какво е казал на теб Делича, не зная — спокойно се отдръпна при неговото нападение дядо Хрисант. — Но на мен той донесе това, което виждаш на пода.

— Боже мой! — изохка младежът — Иди че изповядай поп!…

— Поп никога не се изповяда, сине мой — кротко отвърна старецът, като събра вълната, дървените и железни остатъци и ги натъпка в торбата. — Защото попът сам знае какво трябва да върши. Различава доброто от злото и не греши…

— Ще рече, че напразно си ме викал досега и аз напразно съм дошъл! — в дълбоко недоумение замлъкна Христо Ботев.

— Истина, преди време аз исках да те видя…

— А защо не искаш сега?

— Молбата, която исках да отправя към тебе, е да напуснеш това селище. Много опасно буйстваш!

— Я гледай! Значи, и ти си от тези, дядо Хрисанте, които са се сговорили заедно с баща ми да ме махнат от града?

— Не, аз не съм говорил с никого. Намислих го сам… Особено подир словото, което държа в училищния двор на Кирил и Методий. Най-добре е да продължиш учението си в Русия. Помисли!

Младият Ботев кипна и синята вена се изду на челото му.

— Кой ти дава право да се грижиш за моето образование? Кой ти позволява да мислиш за моята безопасност?

— Аз съм твой духовен баща!

— Ако ти си мой духовен баща, аз трябва да съм лъжец като тебе! — извика младият момък и като ритна торбата с вълната, която се залепи на стената, излезе, като тръшна вратата зад себе си.

Архимандрит Хрисант сложи ръка на гърдите си и наведе глава.

Младият Ботев прехвърли мостчето на Тунджа, изтича като хала по насрещната височина и с продължително чукане се залепи на вратата на Горния метох.

— Искам веднага да говоря със сестра Серафима — викна той на смаяната дежурна сестра Теофана. — Иди й съобщи, иначе отивам сам да я намеря!

— Сестра Серафима е дежурна в църквата! — отговори сестра Теофана.

— Откога се стараете да угаждате толкова много на Господа, че се молите и в делнична утрин до обяд?

— Сестра Серафима чисти картините в църквата — отговори с кротка усмивка сестра Теофана. Тя беше безкръвна и разочарована от живота. Никаква грубост не можеше повече да я нарани.

— Хе така кажи, че да се разберем! — викна весело момъкът. — Иначе щях да помисля, че игумения Евпраксия тази нощ е умряла и ти си станала игумения на метоха!

— Калпаво момче! — вдигна очи към небето сестра Теофана и се прекръсти. Когато ги свали, младият Ботев беше изчезнал в отворената врата на църквата.

Сестра Серафима чистеше с памук, натопен в ароматна течност, образа на стареца Йосиф, който бдеше над своето семейство. Младият момък се спря със затаен дъх зад нея.

Тя се обърна и му се усмихна с онази усмивка, която го обезкуражаваше. Гневът, който кипна като лава в гърдите му на върха „Св. Архангел“, угасна на върха на Горния метох. Лъжата на архимандрит Хрисанта, която там му изглеждаше нагла и чудовищна, тук му изглеждаше като една обикновена попска хитрина.

— Сестро Серафима — каза смирено той, — преди малко щях да стана убиец на един поп. Знаеш ли кой беше този поп?

— Дядо Хрисант! — с любезна усмивка му отговори Серафима.

Младият човек се отдръпна. Тя не се опитваше веднага да го излъже като стария орел.

— Откъде знаеш, че е дядо Хрисант?

— Предположих, че след снощната разправия си ходил при него.

— Аха, значи, Делича веднага ти разправи?

— Разбира се, че ми разправи… Когато тъй неблагоразумно е злоупотребил с моето име?

Христо Ботев се изчерви до корена на космите си…

— Какво значи „злоупотребил“?

— Казал ти е една лъжа, за да се спаси от тебе. Той твърди, че ти си искал да го убиеш…

Младият момък не чу последното.

— Каква лъжа? И ти ли ще ми кажеш, че в торбата нямаше пъхнати револвери?

— Не викай! — спокойно го предупреди Серафима. — Аз видях дървени трупчета и железни парчета. Тази сутрин запитах госпожа Евпраксия защо ги е сложила между вълната, а тя ми отговори, че дядо Хрисант й ги поискал да поправи своя покрив.

Младият мъж остана занемял. Взрян в нейните очи, той започна да чувства как нощните му впечатления от неговата среща с Делича бавно започнаха да се променят. Той напипа желязна цев… една… две, но може би това са били железните парчета, които са били необходими на дяда Хрисанта за поправка на неговия покрив. Той напипа дървено трупче… което му се е сторило като дръжка на револвер.

Серафима го гледаше под картината, която изобразяваше семейството на Йосифа, и той почувства, че потъва в едно блажено успокоение, че се е измамил и напразно оскърбил добрия старец.

— Защо? Защо онзи хлапак изрече твоето име? — каза по едно време той като събуден.

Серафима едва видимо се усмихна.

Младият човек наведе глава и въздъхна из дълбочината на сърцето си.

— Колко напразно щастлив съм бил тази нощ! Серафимо, кажи ми, какво става с мен?… Защо се чувствам тъй, сякаш една тежка сянка се е спуснала над мене? Към каквото и да протегна тук ръката си, тази сянка се спуща между него и мене. Тази сутрин тичах да се кача при дяда Хрисанта и да се хвърля като син на гърдите му, но тази сянка падна между него и мене и аз го видях как той изстина и отвърна лицето си. Ето ме сега пред тебе, но не чувстваш ли, че тази сянка падна върху нас? Ти ме гледаш може би както винаги, но на мен се струва, че ти ме гледаш чуждо и хладно. Кажи ми, Серафимо, ти не чувстваш ли тази сянка върху нас?

Серафима го погледна учудено в хубавото му, загрижено лице, защото тази сянка, която висеше над главата му и ги разделяше, беше сянката на Дякона, който каза: младият Ботев да се запази!

— Това е сянката на съдбата! — замислено каза тя.

— Знаеш ли тази сутрин старият орел какво ми каза? — мрачно я запита той. — Че трябва да се махна оттук!

Очите му, изпълнени с горещ страх и молба, се впиха в нейните.

Устните на Серафима останаха безмълвни, а тежките клепачи покриваха нейния поглед. Той поиска да я попита какво ще каже тя, но се побоя и млъкна. За първи път почувства боязън от нейното лице. Коя е тя?… Каква е тя?… Защо се е обвързал за нея с тежки вериги?

— Серафимо! — извика горестно той, както би викал на хладните свещени образи, които го заобикаляха.

Тя не каза нищо. Сянката на Дякона ставаше над главите им все по-гъста и по-непроницаема. Той безмълвно наведе глава и напусна това страшно място, в което нямаше ехо.