Яна Язова
Левски (65)

3. Пътищата се разделят

Когато се стъмни, Евпраксия почука с пръст на малката килия под черковата „Св. Архангел“, където архимандрит Хрисант четеше самичък някаква пожълтяла книжка на восъчна свещ.

— Добре дошла, Евпраксийо — каза той, като я покани да седне на единствения негов стол, тъй грубо скован от дебели парчета дърво, че можеше да му се довери една голяма тежест като тялото на игуменията.

— Къде е Добри? — запита го тя, за да осуети всякакъв предварителен разговор. Дядо Хрисант разбра нейното нежелание да разговаря с него, но наведе очи и благо отговори:

— Не зная по какви причини в последния момент Добри си отиде, като ме остави сам да те дочакам и да си поговорим двама като стари приятели. Както знаеш, той е припрян, не обича да уговаря… да моли… Евпраксийо, ти знаеш, че той се е заел с една тежка и опасна задача. По тази причина той изисква от нас, щото ние веднага да му се притичаме на помощ.

— Да… За да иде и убие Куртчу Осман от село Горно Сахране. Каза ми.

— Да, Евпраксийо!… Куртчу Осман, който е предвождал 600 башибозука на Бузлуджа!…

— Турция има хиляди куртчуосмановци — хладно отговори игуменията. — Той не може да убие всичките. А какво ще спечелим ние, ако той убие само Куртчу Осман от село Горно Сахране?

— Евпраксийо!… — с удивление я погледна архимандрит Хрисант, — какво се е случило с тебе?… Ти, която видя грозното злодеяние с очите си? Ти, която погреба Хаджи Димитра?

Твоите устни мълчат за неговата слава!…

Ти, която сложи в земята обезглавените орли?…

Твоите гърди не кипят от възмущение, твоето сърце не гори за мъст!

Евпраксия се замисли и дълго време го остави без отговор.

— Аз видях много куртчуосмановци — каза тя. — Едни в караесенските лозя, други в Дядо-Пановата кория, трети в белочерковската гора, четвърти в Канлъ̀дере. За мене този Куртчу Осман от село Горно Сахране е пети. Този Куртчу Осман, кафеджия при моста Шейтанджик на Тунджа, е само една глава на стоглавата хидра. Не бих съветвала Добри да иде да я сече.

— Е, тогава какво? — скръсти ръце на гърдите си дядо Хрисант. Орловият му поглед блесна. — Трябва ли да скръстим ръце и да оставим да ни секат?

— Хаджи Димитър се е бранил на Бузлуджа по-храбро, отколкото ние можем да го защитим! — хладно отсече Евпраксия. — От нас той не иска отмъщение. Иска да продължим борбата… докрай!

— Еее, тогава?

— Аз мисля, дядо Хрисанте, че тъкмо Бузлуджа ни сочи други начин за борба.

— Какъв друг начин за борба освен с оръжие в ръка, Евпраксийо?

— Трябва да се организираме!… Ако бяхме организирани да му помогнем, всички до един да се притечем на Бузлуджа, той нямаше да падне там!… И борбата да бъде свършена!… Сега почвай отново ти!… Започвай борбата отново!… И при това нямаш вече друг Хаджи Димитър!

В килията на дяда Хрисанта настъпи дълбоко мълчание.

— Не те разбирам, Евпраксийо — по едно време се обади старецът. — Освен да организираме чети, друго какво? Имаш ли някакъв план?

— Аз нямам план, но вече знам едно, че ние с чети няма да се освободим. Това ми стана ясно на Бузлуджа. Нямам план, но зная, че Дякона има някакъв план за действие вътре в страната. Тъкмо сега обаче той е изчезнал. Скрил се е някъде. Никой никъде не го е виждал.

— Ако говориш за карловеца Васил, какъв план може да има той за борба освен оръжието? Сам той е четник. Миналото лято развяваше по Балкана знамето на Панайот Хитов!

— Това беше миналото лято, да, но тази година го няма в четите на Хаджи Димитра и Караджата. Той ми говореше за един свой план как да организира цялата страна за бунт… Обаче тъкмо сега… той е изчезнал!

— Има само един сигурен план, Евпраксийо — твърдо повдигна глас архимандрит Хрисант, — той е: всеки да жертва своето благо, за да въоръжаваме чети! Чета подир чета!… Да изпълним България с въоръжени чети, които впоследствие да превърнем в наша войска!

Евпраксия мълчеше.

— Добри е неустрашим юнак и ние трябва да се гордеем, че той е тук, при нас, за да блести между другите войводи в страната, както генералът личи начело на една войска. Той едва се е показал тук и там, и вече всички зли турци от Стара планина до Средна гора треперят и се питат: кой е този юнак? От Окчулари до Голямо село, от Горни Омбарас до Митиризово бейовете не смеят вече да грабят и безчестят раята, а българите се отдадоха на мирен труд.

— Каквото можах да направя за него, направих го! — каза Евпраксия, като стана.

Архимандрит Хрисант разбра, че тези нейни думи са сбогуване, и мълчаливо я съпроводи до вратата.