Яна Язова
Левски (152)

6. „Nihil!…“

Неговият корен не бе руски, а се простираше надалеч в шведска земя. Николай Филипович бе швед, израсъл в Русия, учил в Петербургския университет, възпитаван в Казанския университет, навред завършил науките с отличие.

Не тъй ясен обаче бе неговият семеен живот. Никой не знаеше кои са честитите родители на този забележителен младеж. А родители той наистина ли нямаше?… Не показваше ли неговото тясно изваяно лице, че този рядък цвят е бил отхранван, за да цъфне един ден, от стари родове, които са се издигали векове наред по лествицата на човешкия напредък?…

По това време в Русия един чудноват монах — Варлаам — скитал като просяк по Волга и проповядвал на де когото срещне идеята за лична свобода и освобождение на народа от омразното чокойство. Едни казвали: „Луд е!…“ Други разправяли, че монах Варлаам е бил знатен и благородник, но бил заточен за свободолюбието си в Сибир. Един ден той успял да избяга от каторга и като навлякъл монашеската власеница, грабнал просешката тояга, тръгнал да скита по бреговете на Волга и да проповядва свобода.

Никой не знаеше всъщност кой бил монах Варлаам, нито дали този брадат скитник с висок, почти исполински ръст, с глас груб и рязък като тръба, който можел да се чуе навред по двата бряга на Волга, има свои близки и във вътрешността на страната.

Но монах Варлаам знаел много добре това и че в Казан си има син. Този негов син бил Николай Филипович Меледин.

Когато Николай Филипович завърши своите науки в университета, една нощ монах Варлаам се изправи пред неговата врата в Казан, смирено почука и влезе при своя син. Никой не знаеше дали този чудноват монах се хареса на Николая Филиповича, нито какъв разговор бе водил с него. Знаеше се само това, че на другия ден Николай Филипович напусна завинаги Казан, напусна Русия и се установи да живее близко до нейните граници. Знаеше се от най-близките му приятели още и това, че е получил от Одеска банка два акредитива, единия за 1200 франка, другия за 3400 франка. Целта му бе да основе една малка печатница, в която да печати някаква нова тайна литература. От няколко време той търсеше в Румъния място за своята тайна печатница. За тази цел той се установи в Галац.

Николай Филипович имаше един тесен кръг приятели, между които Алексей Шапченко, Велико Попов и Христо Ботев. Какво го правеше тъй нежелателен за стария печатар дядо Паничков или за младите българи, които дружаха в кръчмата на Миху с Христо Ботева, но за неговия приятел Меледин не искаха да чуят да се говори?

Това отблъскващо хората нещо той бе донесъл от Русия и се съдържаше в думите на Меледин: Да не оставим нищо от това, което е било градено от хората до днес!

За такивато един мислител на същия век е писал:

„Има една философия, която отрича безкрайността. Има една философия, която отрича слънцето — тази философия се нарича слепота!

Една донейде в мъгла натопена школа от север си е помислила, че ще извърши цял преврат в човешкия разсъдък.

Отричането… води право към нихилизма. С нихилизма няма какво да се разисква. Защото последователният нихилист се съмнява в съществуването на своя събеседник, а и за себе си не е твърде уверен дали съществува.“

Би било добре обаче, ако веруюто на Николая Филиповича се ограничаваше само до тези отрицания. Но отричайки, че вземаше почина понякога и да действа.

Презрението, което Николай Филипович Меледин изпитваше към опасностите, на които го излагаше неговото верую, бе същото, което той изпитваше и към неодобрението, което го следваше по петите като негова сянка. Той не жадуваше за братска обич, а само за другарско разбиране в името на общия идеал. Хора, които не споделяха неговия идеал, не действаха и не бяха готови всеки миг да се пожертват за този идеал, не съществуваха за него. Следователно от неодобрението той не страдаше никак.

Бурното появяване на Ботева пред неговата таванска врата в Галац колкото го зарадва, толкова и озадачи, защото младият българин досега бе избягвал да го подири у дома му.

Меледин отдаваше неговото въздържание на нежеланието му да има разправии с румънските власти. Христо Ботев искаше да живее и работи като лоялен гражданин в тази страна, която го приютяваше. Той засега показваше, че има само един враг — турците, — докато Меледин имаше за врагове всички хора на земята, които не споделяха неговия идеал.

И тъй появяването на Ботева го зарадва и силно озадачи.

— Здравей, мили приятелю! — извика той. — Влез!

Меледин го въведе в своята тясна таванска стаичка и го покани с жест, сякаш му показваше дворец. В стаята имаше тясно желязно легло, постлано с чиста покривка, една четвъртита масичка, постлана с такава чиста покривка от същия цвят и материя, която служеше на Николая Филиповича за хранене и за писмена маса, един стол и един кожен куфар, в който Меледин държеше своите книжа и един кат дрехи за преобличане. С наредбата на тази стаичка Николай Филипович излагаше на показ своя краен мироглед и аристократичен вкус.

— Седни на стола! — покани го Меледин, а сам седна на ръба на леглото. — Преди да тръгна насам, Шапченко ми разказа, че си имал затруднения с твоя вестник. Уреди ли ги?

— Не — отговори Ботев. — Затуй ида при тебе в Галац.

Меледин се усмихна.

— Аз нямам повече време, Меледин — каза Христо Ботев. — За мене има два пътя, които мога да поема, когато изляза от твоята врата. Единият е да поставя благото на българското революционно-освободително движение под закрилата на твоя катехизис и като тебе да намеря средства да издавам „Дума на българските емигранти“ или да се върна в България, да стана хайдутин, да се бия с турците и да им отмъщавам, додето един ден те ме убият. Кажи ми като брат, кой път да избера?

— Щом твоят идеал е революция в България — отговори Меледин със своя спокоен, чист глас, — ти си длъжен да осъществиш тази революция! Аз ще ти помогна да я осъществиш в България, а после ти ще ми помагаш за целия свят!