Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Балкани (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
moni777 (2014)
Корекция
penchev
Корекция
Fingli (2018)
Допълнителна корекция
moosehead (2022)

Издание:

Автор: Яна Язова

Заглавие: Левски

Издание: първо

Издател: „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15. IV. 1987 година

Отговорен редактор: Мария Кондова

Редактор: Петър Величков

Редактор на издателството: Михаил Неделчев

Художествен редактор: Кънчо Кънев

Технически редактор: Емилия Дончева

Рецензент: Крумка Шарова

Художник: Богдан Мавродинов

Коректор: Добрина Имова; Лили Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6593

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

2. Гадател по облаци

Додето Васил Левски тичешком слизаше по горската пътека, час по-скоро да стигне своите другари при извора, слънцето се скри и сива хладина изпълни гората. Малкият перест облак, който пиеше вода от извора в синьото небе, сега висеше над гората като сив тежък покрив. Мисълта обаче за близката опасност не му даваше време да се чуди на природните тайни, които столетникът с такава сила разгадаваше. Неговите другари го чакаха при извора, заобиколени от врага, който можеше всеки миг да ги изненада и връхлети.

Скоро той се натъкна на първата стража, млад бунтовник, който бе залегнал зад една шипка така, че никой не можеше да го забележи по пътеката. Той му подаде парола за втората стража.

Когато чу наблизо тихите гласове на своите другари, той се намери на два скока сред тях и се хвърли на гърдите на своя войвода. Двамата мъже силно се притиснаха в прегръдките си, заобиколени от радостни викове.

— Тихо! — стресна ги Дякона. — Братя, по нашите пети върви силна потеря, но запазете спокойствие! Не ние… тя е в нашите ръце!…

— За кога се очаква горе на кошарата? — запита Панайот Хитов и големите му мустаци щръкнаха като две къдели под носа му. Той не искаше да каже пред Дякона и момчетата, че бе уговорил със стареца тази засада.

— По пладне.

— На оръжие! — викна войводата и като сам скокна към близкото дърво, въоръжи се от глава до пети с това, което притежаваше. Без да се бави повече от минута, той се приведе в боен ред и хвърли светкавичен поглед към своите войници, които един след други излизаха от гората и храсталаците.

— Всички трябва да действате като една душа, едни ръце, едни крака! — викна припряно Панайот войвода. — Без еднаква бързина в действието хайдушката чета е загубена!…

Дянко от село Шипка, Христо от Градец и дядо Трендафил от село Върбица, които бяха дошли първи, се опитаха да извинят другарите си, че закачили оръжието си по клоните и додето го откачат… а тяхното било опряно до дънера на дървото.

— Додето го откачат, врагът ще им отреже главата! — строго довърши Дякона.

— Никоя външна стража не е дала още знак — опитаха да се оправдаят новодошлите.

— Един бунтовник яде, спи и се разхожда с оръжието си! — викна Панайот Хитов. Той се показваше сърдит на своите другари, въпреки че те бяха изправени вече като орли около него, готови за бой. — Най-голямата свобода, която може да си позволи един хайдутин, е да остави оръжието си на един разкрач от себе си!

— Дяконе — обърна се той към своя знаменосец, който беше стъпил на висок камък и се взираше към височината на стареца. — Какво гледаш?

— Качи се на камъка, войводо, и дай далекогледа да разгледаме онази височина!

Додето той му разправяше за стареца и какво бе научил за времето от него, войводата вдигна далекогледа и разгледа височината.

— Там наистина вали!… — учудено каза той. — Кой можеше да предположи. Само преди час такова хубаво слънчево време!…

— Войводо, подай ми далекогледа да погледам това чудо, което столетието с такава точност ми предсказа! — обади се зад рамото му Дякона.

Когато сложи далекогледа на очите си, той видя, че на върха, от който бе слязъл, вали пороен дъжд. Подир няколко светкавици, съпроводени от силен гръм, черните облаци, които го обвиваха, се разкъсаха на много места и той съгледа сивите остри камъни, а до тях нещо бяло. Това беше ямурлукът на стареца, който си бе останал на своето предишно място. Дякона извика от удивление, нагласи далекогледа и го насочи към него. Истина, това беше все още той, столетникът, с две ръце скръстени върху високата гега. Само че сега той бе опрял върху тях челото си, та високата гугла покриваше старата му глава тъй, че дъждът, който шибаше отгоре, не можеше да намокри белите му власи.

— Велика наша родино! — въздъхна Васил Левски, като свали далекогледа. Бунтовниците благоговейно наведоха глава. Те не знаеха какво бе изтръгнало това възклицание от гърдите на Дякона, но и те чувстваха същото, защото бяха дошли да умрат за нея.

— Куриерите веднага да предизвестят вътрешните и външни стражи за потерята! — заповяда Панайот войвода. — Завардете пътя от всички страни! Заповедта е: нито един овчар да не влезе в гората! Ние с Дякона отиваме на разузнаване.

Орлите на Балкана литнаха по дървета и канари и веднага изчезнаха от очите им. Панайот войвода се огледа за подходяща наблюдателница и като я намери в един шубрак, повика Дякона да се скрият в него.

Щом облаците се разнесоха и дъждът престана да вали на върха, с помощта на далекогледа те можаха да видят едно голямо оживление, което бе настъпило пред кошарата на стареца. Пръв съгледаха турския офицер, който бе дал клетва живи да ги излови, главите им на колове да забучи. Той изглеждаше млад и левент момък, който вървеше наперено право към кошарата.

Недалече зад него вървяха десетина, навярно неговите войници, които застанаха пред кошарата. Подир тях дойдоха други десетина в тъмносини дрехи. Скоро пред вратата на стареца започнаха да се появяват един, двама, трима… в бяло.

— Преобличат се, и то с голяма бързина — каза Васил Левски, който държеше далекогледа.

Панайот войвода го пое.

— Този високият овчар, който чака пред кошарата, трябва да е офицерът.

— Да, той е най-високият от всички.

— Добър нишан! — изръмжа войводата.

В това време пред кошарата на стареца побеля. Овчарите приличаха на пуканки. Едни още подскачаха от вратата, а други се движеха навън. Скоро високият овчар тръгна по тази пътека, по която Васил Левски слезе към извора, а след него един след други се изнизаха облечените в бяло фигури. Остана само един да гледа как отиват… Той стоеше на камъните пред кошарата. Това бе столетникът, в своя бял ямурлук. Облегнал две ръце на високата си гега, той гледаше вече на лъчите на слънчевия залез как вековните врагове на неговия народ отиваха да заловят неговите братя.