Лео Таксил
Свещеният вертеп (94)

Григорий VII^[1]

Преди да се възкачи на престола, Григорий се казвал Хилдебранд. Този известен вече на читателя монах всъщност бил папа много преди да получи папския сан, защото фактически управлявал църквата в продължение на двадесет и пет години. Той именно подкрепи избирането на Григорий IV, който купи престола (разчитайки да използва последния, за да проведе своите реформи), а после се обяви за свалянето му. Благодарение на неговото влияние и неговите интриги получи тиарата Николай II; той накара кардиналите да изберат Александър II без санкцията на император. Петър Дамиани на него именно е писал; „Аз уважавам папата, но на теб ти се кланям доземи: ти го правиш господар, а той тебе — бог.“ И по-нататък, като се оплаква от безграничния му деспотизъм и огромното му честолюбие, той го нарича „светия сатана“. По-късните историци наричат Григорий VII и „главня от ада“.

След смъртта на Александър II Хилдебранд решил, че най-сетне е дошло времето да вземе в собствените си ръце онази власт, която от дълги години е упражнявал от името на други.

Когато в деня на погребението на Александър църковните сановници се събрали в базиликата „Св. Петър“, за да обсъдят двете кандидатури за папския престол — на Дидие, монтекасинския абат, и на кардинал Йероним, — навън се раздали настойчиви възгласи: „Нека Хилдебранд ни стане епископ!“, „Свети Петър го е избрал!“

Както се изяснило, инициатори на тази изява на Народната воля били двама свещеници, които шарели из тълпата. Народът се втурнал в базиликата, където заседавала колегията. Щом чули настойчивите искания на тълпата, кардиналите побързали да обнародват декрет, с който провъзгласявали Хилдебранд за първосвещеник.

Григорий VII, италианец по произход, се родил в Тоскана в 1020 година. Баща му, Бонизо, бил занаятчия. Като го наричаме негов баща, ние фактически се водим само по формалните признаци, също както евангелистите смятат за баща на Исус свети Йосиф, съпруга на Мария. По всяка вероятност Хилдебранд е бил син на чичо си. По такъв начин ролята на легендарния гълъб спрямо майката на Григорий^[2] е изиграл абатът на Авентинския манастир — братът на Бонизо.

Начално образование Григорий получил в манастира на чичо си, а след като навършил петнадесет години, баща му го изпратил да завърши духовното си образование във Франция.

Той си пробил път до двореца на император Хенрих Черния, станал там много влиятелна личност и скоро се прочул в църковните кръгове. Когато се завърнал в Рим с папа Лъв IX, той станал един от неговите съветници. Освен това Лъв IX поставил под негова опека манастира „Св. Павел“, в който Хилдебранд въвел най-жестока дисциплина, като изисквал от монасите поне външно да спазват правилата на благочестието и въздържанието. След смъртта на Лъв IX Хилдебранд получил сана архиепископ и многократно изпълнявал ролята на легат при двора на неколцина князе и крале.

Той бил шестдесетгодишен, когато се възкачил на папския престол. Но годините не му се били отразили. Волята му си останала непреклонна. Жесток човек, хитър и лицемерен политик, който под маската на смирението можел да смачка противника си като паяк, той мечтаел да подчини църквата на абсолютната власт на папата, да я освободи от светското влияние, от властта на императорите и кралете. С една дума, Григорий VII мечтаел за абсолютна църковна монархия. За постигането на тази цел той не се спирал пред никакво престъпление, пред никакво предателство, като действал с изпитаното оръжие на духовниците, което владеел до съвършенство.

Преди да преминем към главните събития през неговия понтификат, ще си позволим да изложим някои негови принципи, които той сам е формулирал в обширната си кореспонденция:

„Бог е дух, той господства над материята. По същия начин и духовната власт стои над светската власт.“

„Само римският първосвещеник може да бъде именуван вселенски.“

„Той единствен е непогрешим. Само той може да издава нови закони, да обединява или разделя епархии.“

„Без неговата воля никой събор не може да се наречи вселенски.“

„Той не може да бъде съден от никого.“

„Римската църква никога не е грешила и никога не допуска грешка.“

„Римският първосвещеник има правото да сваля императорите.“

„Той може да освобождава поданиците от клетвата за вярност към неправедни монарси.“

„Папата трябва да носи символите на императорската власт: народите и кралете са длъжни да му целуват нозете. Християните са длъжни да се подчиняват безпрекословно на неговите повели. Те са длъжни дори да убиват своите властници, бащите и децата си, когато това им бъде заповядано от папата. Те трябва да бъдат само оръдие в неговите ръце.“

Естествено, папа Григорий не е бил автор на тези теории, а само носител на традициите. Всичко това вече се срещало в посланията на папите, в арсенала на каноническото право, в сборника „Лъжеисидорови декреталии^[3]“, така че като систематизирал тези материали, той само изградил цялостна теория на теократичната държава, за каквато отдавна били мечтали толкова папи преди него.

* * *

Дидие, монтекасинският абат, сериозно разчитал да получи папския престол след смъртта на Александър II. И наистина, той щял да събере мнозинството от гласовете, ако не бил хитрият трик на Хилдебранд. Тъй като разбирал, че Дидие е обиден извънредно много, още на другия ден след избирането си Григорий VII му изпратил писма със следното съдържание:

Папа Александър не е вече между нас, братко мой; неговата смърт ме съкруши, потресе ме до дъното на душата ми и ме тласна в бездната. Когато се отслужваше опелото над тленните останки, сред народа настъпи силно вълнение. Някакви обезумели свещеници ме грабнаха, понесоха ме към Латеранския дворец и ме сложиха на апостолския трон. Аз няма да те отегчавам с мъките си, само ще разчитам на твоите молитви и на молитвите на братята ти — та дано Исус Христос протегне ръка над мене, нещастника, и ме избави от мъките и опасностите, които бих искал да избягна. Ние те очакваме, братко мой, в нашия дворец, защото ти знаеш колко се нуждае римската църква от твоята преданост и мъдрост.

Дидие приел поканата на лицемерния Хилдебранд, който го посрещнал с разтворени обятия не само поради популярността на монтекасинския абат, а и защото искал да използва неговото влияние, за да освободи светия престол от инвеститурата^[4] на императора. Григорий VII действал в тази насока още по времето на своите предшественици, а след като самият той станал папа, смятал, че първата му задача е да освободи църквата от всички вериги, които я правят зависима от властта на кралете и императорите. Понеже бил избран без участието на императора, Григорий VII веднага изпратил при него Дидие като свой легат; като съобщавал за избирането си, той умолявал Хенрих IV да не го утвърждава, защото предпочитал смирената манастирска килия пред блестящия папски дворец. Резултатът се оказал неочакван. Свиканият от Хенрих IV събор обявил избора на Хилдебранд за незаконен и отказал да го потвърди. Лицемерният монах, който бил убеден, че смиреният му отказ ще породи симпатии към него, спокойно очаквал решението на събора. Когато получил постановлението за свалянето си, той се разярил и изпратил на Дидие пълно с упреци послание, в което настоявал да издейства от императора интронизирането^[5] на Хилдебранд въпреки постановлението на събора.

Монтекасинският абат, който дълбоко в душата си мразел коварния монах, загдето му отнел тиарата, отговорил: „Аз може да съм прекалено муден, но ти си прекалено припрян, защото не дочака погребението на Александър и узурпира светия престол въпреки всички канонически закони.“

Хенрих IV искал да провери предявените срещу папата обвинения и изпратил в Рим граф Еберхард, на когото възложил да разбере какво е подтикнало кардиналите да изберат папата без съгласието на императора. По онова време Хилдебранд още не смеел да си позволи явен конфликт с него. Той посрещнал Еберхард начело на духовенството и започнал разпалено да му доказва невинността си, като се кълнял, че никога не е претендирал за папския престол. „Бог ми е свидетел — заявил той, — че римляните ме избраха против волята ми. Аз се отказвах от папския сан въпреки тяхното настояване и няма да го приема, докато кралят и сеньорите на Германия не ми съобщят волята си.“

Измамен от лицемерната кротост, Хенрих IV потвърдил избора на своя стар враг. Почти в същия миг Григорий хвърлил маската си и повел ожесточена война срещу императора. Ние ще споменем само някои епизоди от тази борба, която продължила и след смъртта им. Борбата между тях се съпровождала с толкова много предателство и жестокости, че човек би могъл да се усъмни в тяхната достоверност, ако те не бяха потвърдени от неопровержими доказателства.

Папата с нетърпение чакал подходящ случай, за да нанесе удар. Не след дълго саксонците се надигнали срещу Хенрих и Григорий се възползвал от затрудненията на краля, свикал събор от предани на римската курия епископи и тържествено отлъчил императора.