Лео Таксил
Свещеният вертеп (102)

Пасхалий II^[1] — верен последовател на Григорий VII

Урбан II починал през юли 1099 година и бил сменен от Пасхалий II. Новият папа побързал да се отърве от оногова, който бил стар конкурент на неговия предшественик и пораждал същата тревога и у него: той отровил Климент III. Когато привържениците на Климент III избрали нов първосвещеник, Пасхалий го хвърлил в подземието на манастира „Св. Лаврентий“. Същата участ сполетяла и третия антипапа, с тази разлика само, че го хвърлили в подземието на друг манастир. Четвъртият бил заточен от Пасхалий и умрял в изгнание.

На пръв поглед Пасхалий вече можел да си отдъхне. Но почивката на трудолюбивия папа се оказала краткотрайна, защото скоро дошла новината за внезапната смърт на италианския крал Конрад (който беше коронясан от Урбан II) и Пасхалий, опасявайки се, че властта пак ще премине в ръцете на Хенрих IV, го набедил като отровител на собствения си син и заповядал на вярващите да се вдигнат с оръжие в ръка срещу императора, за да отмъстят за „мъченика“. Този път Хенрих IV успял да се справи с бунтовниците и Пасхалий започнал да моли за мир. Но когато Хенрих IV не дошъл на свикания в Рим събор, неговото отсъствие било оценено като непростимо престъпление и папата отново го отлъчил.

Просто поразително е колко издръжлив излязъл този злощастен император. Вместо да се превърне отдавна на пепел, той устоял на всички анатеми, които папите от Григорий VII насам стоварвали върху главата му!

На споменатия събор присъствала познатата ни маркграфиня Матилда. Продължавайки да изпитва към императора същата омраза, както преди осемнадесет години, отмъстителната лицемерка обвинила Хенрих IV, че е откраднал от нея акта, с който тя предавала цялото си имущество на светия престол. Злобната любовница на бившия първосвещеник не се задоволила с това, че лишава от наследство старейшината на своя род; тя подсторила втория син на императора да въстане срещу баща си. Около принца, който се поддал без особена съпротива на внушенията на могъщата си леля, се образувала многобройна партия. Освен с останалите си царствени качества младият негодник се отличавал и със завидно лицемерие.

Ако не била короната, която принцът бързал да сложи предсрочно на главата си, от него би излязъл превъзходен свещеник.

Принцът вдигнал срещу императора — своя баща — няколко провинции, но в същото време навсякъде афиширал своята безкористност и синовната си почит. Все пак в декларацията си той направил съществена уговорка:

Ако кралят реши да се подчинява на приемниците на свети Петър, ние ще приберем меча в ножницата, за да се покорим на баща си като най-смирения измежду неговите поданици. Но ако кралят не се откаже от, непокорството пред великия наместник на свети Петър, ние ще бъдем длъжни да се съобразяваме преди всичко с божията воля и със собствената си ръка ще го поразим, ако това бъде необходимо за защитата на религията, понеже така ни повелява първосвещеникът Пасхалий.

Изоставеният от войниците си Хенрих IV преклонил глава пред папата и признал всички свои претенции и постановления за незаконни. Негово светейшество, верен на своята тактика, подкупил приближените на Хенрих офицери и те предали стария император в ръцете на сина му. Но размирният принц не си спомнил за своето обещание да признае авторитета на баща си, дори след като той заявил, че се покорява на светия престол.

Клетвите на пропадналия пияница са много по-сигурни от обещанията на кралете и свещениците!

Хенрих IV бил принуден да се отрече от престола в полза на сина си, който се провъзгласил за император под името Хенрих V^[2]. В Кобленц бащата на колене молил сина си за милост. Но въпреки дадените му обещания той бил окован във вериги и хвърлен в затвора. Жестоките мерки, взети срещу стария император, криели опасност за интригите на Пасхалий. Населението на рейнските области отказало да признае младия Хенрих, а Хенрих Лимбургски дори успял да помогне на заточения император да избяга, и то тъкмо навреме: светият отец вече бил издал заповед да удушат Хенрих IV.

Когато се озовал в Лиеж, старият император, който разбирал, че неговият наследник е маша в ръцете на Пасхалий, се обърнал към всички християнски князе с молба да му помогнат, като обвинил папата в престъпление срещу неговата особа. Вбесеният Пасхалий разпратил енциклика до епископите, сеньорите и князете на Франция, Германия, Бавария, Швабия и Саксония.

„Преследвайте навсякъде — пише той — Хенрих, водача на еретиците, и цялата му шайка. Вие никога не ще можете да принесете на бога по-приятна жертва от живота на този враг на Христос, който искаше да отнеме върховната власт на първосвещениците. Заповядваме на вас и на вашите васали да го подложите на най-жестоки изтезания. Ние ще опростим греховете ви, както миналите, така и бъдещите, и след смъртта си вие ще влезете в небесния Ерусалим.“

Това послание, което може да служи за образец на клерикалния стил, възбудило негодуванието дори на някои църковнослужители. Лиежкият епископ изпратил до първосвещеника послание, в което с голямо достойнство и много енергично изразил чувствата си, предизвикани от свирепата була на папата. Ето най-интересните редове от неговия отговор на първосвещеника:

Кой е дал право на светия престол да провъзгласява убийството за достойно деяние, чиято святост може да очисти човека не само от старите му грехове, но и от бъдещите? Дори от такива грехове като кръвосмешението, кражбата и убийството? Препоръчвайте подобни престъпления на гнъсните наемници на Рим; що се отнася до нас, ние отказваме да ви се подчиним. Дори в древния Вавилон не е имало варварство, гордост и идолопоклонство подобни на тези, които царят днес в свещения град!…

Посланието на Лиежкия епископ не дало резултат. Пасхалий твърдо бил решил да убие Хенрих IV. Вторият му опит излязъл по-сполучлив. Старият император бил отровен от светия отец по времето, когато синът му обсаждал Лютих^[3]. Докато императорът бил жив, населението се защищавало много упорито, но след смъртта на Хенрих IV съпротивата станала безполезна. Достойният изпълнител на волята на подлия папа настоял трупът на баща му да бъде предаден на палача и подложен на гаврите, за които говорел Пасхалий в посланието си. Едва в 1111 година неговите останки, над които тегнело проклятие, били погребани според църковния обред (дотогава те се намирали извън катедралата в каменен саркофаг, на който пишело: „Тук почива врагът на Рим“).