Лео Таксил
Свещеният вертеп (232)

Поразителна промяна

Както обикновено, избирането на приемника на Инокентий X било съпроводено с продължителни кавги и позорни пазарлъци. В края на краищата божественият гълъб, който, както е известно, невидимо присъства на заседанията на кардиналската колегия, вдъхновил конклава да избере един кардинал. Той приел името Александър VII^[1], вероятно в чест на Александър VI Борджия, за чиито подвизи ви разказахме подробно. Ако е така, този човек старателно е крил намеренията си, защото всички негови съвременници единодушно свидетелстват, че преди да се възкачи на престола, той представлявал образец на всички християнски добродетели.

Всъщност той притежавал само най-главната от тях — лицемерието. Наивното стадо вярващи било заблудено от мнимата му скромност. Що се отнася до колегите му прелати, те, естествено, не били толкова доверчиви, и точно знаели колко струва лицемерната маска, която е толкова необходима в тяхната професия. Един епизод по време на изборите показва как са преценявали кардиналите привидното смирение на Александър VII.

Ето какво прочетохме в записките на един от участниците в конклава.

Александър VII не се гнусял от нищо, само и само да надвие своите конкуренти. Но когато му докладвали, че е избран, той се разридал, сякаш му съобщили за смъртта на всичките му близки (вероятно, предвиждайки победата, той се е запасил с една глава лук в носната си кърпа).

Според церемонията веднага след обявяването на резултатите от гласуването избраникът трябва да се настани на трона на свети Петър. Смутеният Александър VII седнал на крайчеца на креслото. „Благоволете да седнете на средата — подканил го церемониалмайсторът, — такъв е обичаят!“ След дълги увещания негово светейшество най-после се съгласил, но се отпуснал на трона с изключителна скромност. По традиция кардиналите поднасят един по един поздравленията си на първосвещеника, а той в това време трябва да благодари горещо на избирателите си. Но развълнуваният папа (вероятно лукът още му действал), вместо да изрече благодарствените думи, се разтресъл от ридания, които били толкова комични, че присъстващите нямали сили да сдържат смеха си и се развикали: „Стига, свети отче, стига!“ Великолепна гледка: папата издава вопли, а кардиналите се превиват от смях и викат: „Стига! Не разваляйте паркета!“

За да се отдаде изцяло на развлеченията, Александър VII напуснал Рим и си уредил резиденция в очарователната долина, където е разположено езерото Албано.

Тук, заобиколен от блестящ и развратен двор, светият отец прекарвал дните си безгрижно. Най-изискани ястия и най-изтънчени вина поддържали веселото настроение на папата и неговата свита. Само от време на време папата се появявал във Ватикана за няколко часа, а цялата работа (която той смятал за убийствена) била предоставена на учредената още от Урбан VIII Държавна конгрегация. Александър VII се нагърбил само с апостолската хазна, която опустошавал много усърдно. Никакви данъци не били в състояние да оправят финансите на църквата; всички приходи веднага се изпарявали благодарение на старанието на папата и неговите фаворити. За една година приемникът на Инокентий X три пъти облагал църковната област с берии за уреждане на празненства в чест на шведската кралица Кристина^[2], която пристигнала в Рим, за да се отрече от протестантството.

Ето какво мнение имал за Александър VII един прелат от римската курия:

Аз служих на този папа в продължение на четиридесет и два месеца и мога да засвидетелствам, че той се грижеше само за едно — как да затъне по-дълбоко в тресавището на сладострастието; от папството той наследи само името и пороците.

Александър VII харчел колосални суми и за строеж на дворци. Без да броим разкошните сгради, които построил за роднините си, по негово нареждане се издигали съвсем ненужни постройки и паметници. На площада пред „Св. Петър“ например той заповядал да направят колосален паметник, който се състоял от двеста осемдесет и една колони и осемдесет и осем арки.

Йезуитите били главните помощници на Александър VII в изстискването на пари от джобовете на вярващите. За да накара християните да си развържат кесиите, великият магистър на йезуитите отец Олива оправдал от амвона ненаситността на папата и неговите кардинали: „Знайте, братя мои, че деянията на папата могат да бъдат само свети и достойни. Александър и неговите кардинали се стремят към богатство за благото на вярващите…“

Алчността на светия отец била общоизвестна. Съвсем открито се разпространявала гравюра, на която папата бил нарисуван заедно със своите любовници, фаворити и кардинали в нозете на Христос, от чието тяло вместо кръв се леело злато. Папата събирал жълтиците в тиарата си и казвал: „Той бе разпнат за нас.“

Но ако самият Александър VII не проявявал интерес към политическите и държавните работи, Държавната конгрегация се занимавала с теологичните спорове, които се разгаряли в много европейски страни. Били издадени две були срещу янсенистите^[3], борещи се срещу йезуитите. Точно по това време Паскал^[4] обнародвал своите „Писма до един провинциалист“ — жестока сатира срещу морала и доктрините на йезуитите. Запазването на светската власт и утвърждаването на собствената му непогрешимост — само това вълнувало папата, с всичко останало той се подигравал и често в приятелски разговор с кардиналите пускал шеги по повод на основните догми на католицизма. Една от любимите му теми била раждането на Христос. На тази основа той изграждал двусмислени вариации, съчувствайки на наивния Йосиф, който повярвал на съчинената от жена му и архангел Гавриил приказка, превърната по-късно във фундамент на християнското учение.

И този безбожник се смятал за непогрешим представител на божествения Христос; и ценял тази своя привилегия не по-малко, отколкото светската си власт!

* * *

Когато Франция и Испания, които воювали помежду си, сключили мирен договор^[5], без да се посъветват с него, той бил толкова обиден, че се изпълнил с люта омраза към французите и испанците, както и към техните дипломатически представители. Особено си изпатил кардинал Мазарини^[6]. Папата се заклел да си отмъсти на Френското кралство и само изчаквал подходящ момент. След като си осигурил подкрепата на германския император, Александър заповядал на корсиканците от личната си стража да оскърбят публично посолството на Людовик XIV начело с херцог Креки. Французите не им останали длъжни и пламнала кървава схватка.

Четиристотин корсиканци нападнали двореца на посолството. Когато Креки се показал на балкона, за да вразуми нападателите, екнали изстрели и той трябвало да се скрие. В същото време каретата му била обстрелвана и пажът, който стоял до вратата, паднал мъртъв.

Ако не се били намесили представителите на други страни, войниците по заповед на папата щели да избият посланика, семейството му и целия персонал на посолството. Креки поискал да бъдат наказани виновниците, а когато получил отказ, престанал да настоява, но информирал своето правителство за станалото. Можем да си представим какво негодувание е предизвикала тази новина в двореца на Людовик XIV.

Първата работа на краля била да изгони нунция на Александър VII. След това чрез своя посланик той предал на светия отец ултиматум, като го заплашил, че веднага ще изпрати френската армия да завземе папските земи, ако не бъдат изпълнени следните условия:

1. Да бъде свален от длъжност губернаторът на Рим, братът на папата, задето не оказал помощ на посланика.

2. Да се лиши от сан кардинал Империали, който бил главният подстрекател на безредиците.

3. Да се изгонят завинаги корсиканските отряди от Рим.

4. Да се издигне на площад „Фарнезе“ паметник с надпис, заклеймяващ онези, които са извършили покушение срещу особата, представляваща Франция.

Светият отец категорично отказал да задоволи тези искания. Нещо повече — той направил тъкмо обратното. Назначил Империали за легат в Романя, дал на брат си нови енории и в знак на благодарност увеличил заплатата на корсиканската стража. Посланието, в което той уведомявал краля за своите решения, завършвало така: „За да защитим свещените права на нашия престол, ние сме готови да изложим духовенството и дори собствената си личност на кървави нападения от страна на кралете. Но ние няма да се предадем, а ще призовем на помощ вярващите. Ако тяхната помощ се окаже недостатъчна, ще се обърнем към бога с молба да изпрати от небето легиони от ангели да се сражават на наша страна.“

Ако Александър VII е разчитал само на подкрепата на небесните сили, той вероятно би укротил войнствения си нрав. Истината била, че той разчитал на германския император Леополд I^[7], който обещал в случай на нужда да му се притече на помощ.

Впрочем нуждата била не само очевидна, но и доста належаща. С храбростта на човек, който не умее да воюва, светият отец само раздразнил опасния противник. А самият той имал намерение да се завърне час по-скоро при своите любовници и фаворити, като остави императора под ударите, предназначени за папата.

След като поразмислил над въпроса, има ли смисъл да се излага на опасност — а войските на Людовик XIV току-що били спечелили блестящи победи, — германският император решил да се откаже от намерението си. Той отговорил на Александър VII, че наистина му е обещал подкрепа, но изобщо не е възнамерявал да му предоставя своите войски. И прибавил, че разрешава набирането на наемни войници на своя територия с пари на апостолската хазна, с което ще се ограничи неговата помощ.

Папата бил страшно разочарован и веднага помолил за мир. Войските на Людовик, които стигнали до Милано, веднага били върнати.

Според подписания в Пиза договор първосвещеникът поемал задължението да издигне „изкупителен“ паметник и да изгони завинаги корсиканците от църковната област.

Първата работа на Александър VII след завръщането му в Рим била да заяви, че той няма намерение да изпълнява изтръгнатите насила обещания и че официално отказва да изпълни условията на Пизанския договор.

В същото време той продължавал да се преструва пред френския двор на смирен и покорен и дори възложил на племенника си да предаде на Людовик XIV дълбоки извинения. Прелатът имал и една допълнителна задача — да натисне всички пружини и да предизвика във Франция безредици. Кардиналът веднага влязъл във връзка с йезуитите, на които наредил от името на чичо си да обявят тайна война на краля. Свикналият с развратния живот на светия отец млад кардинал и в Париж се отдал изяло на развлеченията. Между придворните дами се намерили достатъчно хубавици, които се стремели да получат божията благодат чрез интимен контакт с пратеника на Христовия наместник. Достойният племенник на Александър VII не прощавал и на младите чиновници, заради които скоро му прикачили прякора Чадо Содомско.

Развратният живот на папския племенник в Париж заблудил Людовик XIV относно истинските цели на престоя му във Франция. Но публикуването на няколко труда, в които се критикувал авторитетът на кралската власт, вдъхнало на Людовик известни опасения. Тъй като искал да постигне по-голяма яснота и да намери главния инициатор, той наредил да бъдат инкриминирани две книги от йезуитски произход. По негово внушение Сорбоната ги осъдила, а той зачакал реакцията на светия отец.

Поведението на папата напълно потвърдило подозренията на краля. Александър VII изригнал заплашителна була, в която обявявал решението на Сорбоната за позорно, самонадеяно и нагло и под страх от отлъчване от църквата забранявал на духовните лица да се съобразяват с него.

Сега Людовик XIV се убедил в истинските намерения на папата, обаче решил, че за него ще е по-изгодно да поддържа с Рим добри отношения, и прибягнал към най-сигурното средство за спечелване на Александър VII: изпратил му значителна сума за купуването на реликви, които кралят се канел да разпредели между парижките църкви.

Възхитеният от подаръка Александър VII побързал да изпрати поисканите реликви в три сандъка с печата на кардинала, на когото било възложено опазването и продажбата на старите кокали (това било едно от най-доходните пера в папската търговия).

Случило се така, че епископът, който бил натоварен да разпечата скъпоценната пратка, тайно симпатизирал на янсенистите — религиозно течение, опозиционно настроено спрямо папата — и затова в дъното на душата си нямал нищо против да се пошегува с йезуитите и със светия отец.

За изследване съдържанието на получените от Рим сандъци с най-невинен тон предложил да се поканят анатоми, които да класифицират и разпределят костите. За да си достави още по-голямо удоволствие, епископът извикал за експертизата и кардинала — племенник на папата.

Надписът върху първия сандък пояснявал, че в него се намират останките на двама прочути мъченици. Но когато били извадени костите, се оказало, че от тях могат да бъдат сглобени три скелета вместо два…

Кардиналът обяснил, че писарят трябва да е допуснал грешка, като е сложил вместо думата „три“ „два“.

Когато преминали към втория сандък, открили нова изненада: освен човешките кости в него имало три магарешки бедрени кости, два кучешки пищяла и други кости на домашни животни.

Кардиналът бил посветен в тайните на Ватикана и, естествено, много добре знаел колко струват реликвите. Той едва сдържал смеха си, но за да спаси положението, измислил следното обяснение: „Вероятно дяволът е пъхнал тия кости в останките на почитаемите светци. А интригите на сатаната не могат да бъдат предвидени от никого. Братя мои, той е искал да изпробва вярата ви. Нека измамим неговите надежди, като забравим този инцидент. Да преминем към третия сандък.“

Надписът на третия сандък гласял: „Главата на свети Фортунат“. Той бил отворен и в него настина намерили една великолепно запазена глава на покойник.

Кардиналът сияел: слава богу, тоя път работата минала без никакви сюрпризи, които едва ли биха могли да се обяснят с намесата на дявола. Не, това била истинска глава и никой не можел да докаже, че тя не е принадлежала на свети Фортунат. За нещастие един от лекарите забелязал в нея нещо подозрително и я хвърлил във вряла вода. Почти в същия миг черепът започнал да се размеква и загубил формата си: главата била направена от картон.

Засраменият кардинал побързал да изчезне, мърморейки нещо несвързано. Лекарите и янсенисткият епископ забравили за професионалната си сериозност и го изпратили с гръмогласен смях.

Людовик XIV получил подробен отчет за откритията, направени при научното изследване на костите, които папата му бил изпратил. В този протокол се установило между другото, че човешките кости — уж от първите векове на нашата ера — са принадлежали на лица, починали съвсем наскоро.

Би могло да се предположи, че монархът, който станал жертва на мистификация, ще изхвърли съдържанието на трите сандъка. Нищо подобно! Кралят хвърлил в огъня протокола на анатомите и строго забранил на свидетелите на експертизата под страх от затваряне в Бастилията да разгласяват нейните резултати. А получените кокали, с изключение на повредената картонена глава, били изпратени на парижките църкви. И ако ни кажат, че магарешките и кучешките кости са вършили чудеса, ние няма да се учудим. Прибавете към нахалството, мошеничеството и коварството на свещениците и невежеството на благочестивите вярващи — и ще получите колкото си искате чудеса.

Реликвите, изпратени от Александър VII на Людовик XIV, и до ден-днешен щяха да красят католическите храмове в Париж, ако не беше ги изгорила заедно с другите боклуци Великата френска революция.

Впрочем, за да гарантира приходите си, духовенството е заместило с други унищожените свещени реликви.