Лео Таксил
Свещеният вертеп (144)

Последните зверства на Инокентий VIII

След смъртта на султан Мехмед II двамата му синове, Баязид и Зизим, повели борба за трона, по време на която се проляло много кръв. Победеният Зизим побягнал в Египет, за да се спаси от отмъщението на брат си. Оттам той се прехвърлил във Франция и най-сетне отишъл в Италия да търси покровителството на светия отец, като се надявал, че там ще се намира в по-голяма безопасност, отколкото в кралството на Карл VIII.

Той пристигнал в Рим по времето, когато Инокентий бил изчерпал всичките си ресурси и трябвало да се откаже от своите планове във връзка с Неаполитанското кралство и да сключи мир с Фердинанд.

Появата на турския принц окрилила папата: той веднага си направил сметка каква полза може да извлече от раздора между двамата братя.

Когато на официалния прием церемониалмайсторът предложил на Зизим да целуне пантофа на папата, мюсюлманинът възнегодувал и се заклел в брадата на Мохамед, че никога няма да се докосне до това плашило. Преводачът благоразумно не превел думите на Зизим и казал само, че Зизим моли да бъде освободен от целуването на пантофа.

В друга обстановка Инокентий естествено би си разчистил сметките с упорития принц, но Зизим му бил необходим. Затова той започнал да го уверява в своето приятелство и дори тържествено се заклел, че ще извоюва за него цариградския трон.

Преди всичко папата, като гостоприемен домакин, прибягнал до шантаж и измъкнал от Баязид солидна сума, като го заплашил, че ще вдигне на Изток въстание в полза на Зизим. Освен това той принудил Баязид да подпише договор, според който Високата порта^[1] се задължавала да доставя на папата войници всеки път, когато той поиска. Така негово светейшество получил възможност да възобнови борбата срещу Фердинанд. Но с това не се изчерпва цялата полза от историята на турския принц.

Както видяхме, предшествениците на Инокентий VIII многократно използваха кръстоносния поход срещу турците като повод за ограбване на европейските народи. Твърде вероятно е, че римската курия се е готвела да организира експедиция срещу султана със съдействието на неговия брат, който в качеството си на претендент на драго сърце би възглавил това начинание и сигурно е имал в Турция още доста привърженици.

Светият отец не можел да не се възползва от тази ситуация, но той естествено не се ограничил със събирането на данъци за войната с турците; в главата му бил узрял по-хитър план.

От една страна, той разпратил във всички европейски дворове легати, за да съобщят за свикването на събор, на който ще бъде провъзгласен новият кръстоносен поход. От друга страна, той водел енергични преговори със султана и се пазарял за цената на мира.

Както виждаме, Инокентий подгонил едновременно два заека и в противоречие с народната поговорка хванал и двата наведнъж.

На събора, където всички кралства, провинции и дори по-значителните градове изпратили свои делегати, било решено, че всички християни са длъжни да поемат разноските по войната с неверниците. Папата бил упълномощен да облага с данъци, да взема берии, да продава индулгенции, разрешителни грамоти и привилегии в такъв мащаб, който според него е необходим в името на кръстоносния поход.

Инокентий не пропуснал възможността да използва докрай даденото му право. Той прибрал във Франция, Германия, Испания, Унгария, Бохемия, Полша и Англия такава изобилна жътва, че се наложило да бъдат пристроени към апостолското хранилище няколко помещения, за да се побере докараното от бирниците злато и сребро.

По същото време преговорите на Изток също се увенчали с успех. Султан Баязид, стреснат от заплахите на Инокентий, се съгласил да му плати исканата сума. Нещо повече, той изпратил на папата и кардиналите извънредно богати дарове от скъпоценни камъни и в надбавка тридесет красиви черкезки девойки.

Даровете предизвикали ентусиазъм в двора на папата — мнозина дори заявили, че ще станат мюсюлмани. Разбира се, това било само шега: на тях не им трябвало да приемат мохамеданството, за да държат харем.

Освен разкошния подарък Баязид изпратил и сто и шестдесет хиляди златни екю за издръжката на Зизим и неговата свита. Успехът на плана на негово светейшество надминал всички очаквания.

Няколко дена след пристигането на турските пратеници в Рим при Инокентий се явила нова делегация. Тя била изпратена от халифа^[2] на Египет, който обещавал на папата четиристотин хиляди дуката, Ерусалим като пълна собственост на християните и съдействие във всички завоевателни акции на папата на Изток в замяна на Зизим.

Пратениците не скрили от Инокентий своите намерения: египетският халиф бил намислил да сложи Зизим начело на своите войски и да свали Баязид, към когото хранел непримирима вражда.

Инокентий приел предложението: папите нямат обичай да се отказват от пари, за каквото и да им ги предлагат. Това решение било явно вероломство спрямо Баязид, но папата смятал, че е под достойнството му да се съобразява с подобни дреболии.

Освен това нима той не бил обещал да помогне на Зизим? Сега негово светейшество щял да изпълни обещанието си — нищо, че е за сметка на другото. И той обещал на пратениците при пръв удобен случай да изпрати Зизим в Кайро.

Преговорите се водели в пълна тайна, но още преди пратениците на халифа да напуснат Рим, турският посланик разбрал, че папата възнамерява да освободи Зизим въпреки всички дарове от султана.

По какъв начин е научил турският посланик за преговорите с халифа? Летописът не съобщава това, но можем да предположим, че сръчният и предприемчив папа сам е известил посланика за предложението, което му било направено от Кайро.

Турският посланик предложил на папата шестстотин хиляди златни екю, за да отрови Зизим. Първосвещеникът се съгласил. Той получил шестстотинте хиляди екю и дал височайшето си разрешение, но настоял да го осведомят как ще бъде осъществен планът.

Посланикът не заподозрял примката и уведомил папата, че на другия ден офицерът от охраната на неговия дворец Кристофор Макрен ще налее отрова в каната с вода на масата на принца.

Историкът Райналд^[3], на когото дължим тези сведения, съобщава:

Инокентий одобрил този план и още същия ден посланикът предал отровата на убиеца. Но светият отец, който получил огромна сума от тази игра, нямал никакво желание да се лиши от своя пленник. Същата вечер Кристофор Маркен бил арестуван от папската стража и подложен на изтезания. Той признал вината си и бил осъден на разкъсване с нажежени клещи. След екзекуцията обезобразените му части били заковани на градската порта. Това въпиющо вероломство и мошеничество — добавя Райналд — прекъснало всички преговори и на другия ден посланикът отплувал за Цариград, като разгласил навсякъде, че светият отец е безсрамен измамник.

Инокентий не го било много грижа какво мисли или говори за него султанът и само се подсмивал: той си получил парите, а за него само това имало значение — всичко останало малко го интересувало.

Папата продължил още известно време да шантажира и да изнудва пари, като разпространявал слухове, че представителите на Баязид си заминали вбесени, понеже той отказал да подпише с тях мир. Тези слухове били подхванати от неговите сателити и му давали възможност да увеличи приходите от данъци. Последната мошеническа афера на първосвещеника вместо позор му донесла печалба.

Апогеят на бурните успехи на папата съвпаднал с края на живота му. Преди да умре, той имал и голямото удоволствие да принуди най-сетне неаполитанския крал да се отрече от владенията, които светият отец горещо желаел да даде на сина си.

Скоро след това събитие той умрял от апоплектичен удар. Според Инфесура^[4] и други историци неговият лекар, опитвайки се да събуди жизнените му сили, прибягнал до престъпно средство — прелял във вените на умиращия кръвта на три момчета. Папата знаел за убийството на тези момчета и дал съгласието си.

Защо не, ние смятаме, че той е бил напълно способен на такава постъпка!