Лео Таксил
Свещеният вертеп (159)

Религиозният морал в действие

След тайно съвещание на Павел III с Игнатий Лойола бил свикан Тридентският събор^[1]. Междувременно йезуитите наводнили цяла Европа и подготвяли почвата за създаване на силна партия от привърженици на папата.

Колкото и ловки да били членовете на новия орден, те още не разполагали с онова страшно оръжие, което се появило по-късно, и всичките им усилия се разбили в непреклонността на протестантите и равнодушието на католиците.

В уречения ден никой не дошъл на откриването на събора. В продължение на цял месец на призива на папата се отзовали само четирима епископи, но те, естествено, не можели да представляват вселенското духовенство.

Павел III не се обезкуражил от този неуспех. Той продължил да въздейства на преданите си прелати и в края на краищата събрал в Тридент четирима митрополити, един кардинал, шестима епископи и петима магистри на различни ордени.

Броят им бил незначителен, но тъй като пристигналите духовници били сляпо предани на римската курия, папата сметнал, че моментът е подходящ. Той открил събора и натоварил с провеждането му своите легати, като им дал за помощници неколцина йезуити.

Още на първото заседание възникнал един спорен въпрос: трябвало да се реши по страни ли, или поименно ще се гласува; освен това не бил достатъчно ясен дневният ред на събора.

Съборът изпратил делегати за инструкции при светия отец. Когато делегатите пристигнали в Рим, папата се съвещавал с посланика на етиопския крал, който бил приел католическата вяра и молел папата да му изпрати мисионери.

Докато слушал посланика, папата сияел от щастие. Той получавал възможността да освободи заблудените души от властта на сатаната и да ги предаде на милосърдния бог, а може ли да има нещо по-приятно от това за наместника на Христос? Павел предвкусвал всички изгоди от тази операция. Малко го било грижа за Исус и светия гълъб и дори за Луцифер с цялата му дяволска глутница. Но молбата на краля предвещавала огромна печалба — как да не се развесели човекът!

В очакване на бъдещите блага светият отец веднага продал скъпо и прескъпо един солиден комплект стари кокали, като ги обявил за мощи на някакъв прочут светец (твърде възможно е кокалите да са били донесени от най-близката кланица!). След това той обещал на посланика да изпълни молбата на краля и да изпрати неколцина йезуити, които ще помогнат на народа и на светия престол.

След като приключил приятните преговори, папата приел депутатите от събора. В отговор на техния въпрос той изразил желание да се гласува поименно. Естествено, Павел III разбирал, че е по-лесно индивидуално да се обработват участниците в събора. Освен това папата настоял всички въпроси да бъдат обсъдени предварително на закрити заседания на конгрегациите и едва след това да се поставят на публични заседания. Папата добре помнел доклада на кардиналската комисия от началото на своя понтификат и не искал да рискува повторно.

Той категорично забранил да се повдига опасният въпрос за папската непогрешимост, както и да се вземат каквито и да било решения за изменяне на конституцията, нравите или обредите на духовенството без знанието на папата.

За сметка на това Павел III предоставил на събора пълна свобода на действие при обсъждането на чисто религиозните въпроси, които малко го вълнували. Той неведнъж заявявал, че ако реформаторите, анабаптистите^[2], лутераните и другите схизматици се съгласят да го признаят за първосвещеник, би им дал пълна свобода да проповядват каквито си искат суеверия. Той бил, естествено, циничен негодник, но не и глупак!

Освен това Павел III се обърнал към участниците в събора с послание. В него той настойчиво ги убеждавал да водят достоен живот по време на събора и да се разделят с любовниците си, които са довели в Тридент. „В краен случай — писал папата, — като вземаме под внимание присъщите на човека слабости, ние ви разрешаваме да се ползвате от услугите на вашите фаворити.“

Както виждате, човек винаги може да се приспособи към църковния морал!

След няколко дена Павел III изпратил до събора още едно послание, в което препоръчал да се проточат заседанията колкото може повече. Той се надявал, че всеки момент може да настъпят някакви благоприятни за църквата събития. И наистина, внезапната новина за смъртта на Лутер доказала прозорливостта на папата.

Съвпадението изглеждало особено странно поради това, че здравословното състояние на реформатора в никакъв случай не предвещавало скорошна смърт. Протестантите обвинявали йезуитите, че са го отровили, и тъй като причините, които подкопали силите на Лутер, оставали неизяснени, обвинението изглеждало правдоподобно.

На свой ред учениците на Лойола започнали да разпространяват абсурдни слухове за пламенния противник на папството. Те дори заявявали, че той се е обесил, че го бил удушил дяволът, че на другия ден след погребението му около гробницата се носела миризма на сяра и смола и оттам излетял огромен гарван. Цялото му учение и фактите от неговата биография станали обект на глупави измислици. Появили се памфлети, в които се твърдяло, че Лутер бил син на дявола, че бил продал душата си за петдесет години безгрижен живот на земята, че отричал съществуването на бога и безсмъртието на душата.

Папата се окуражил и решил да нанесе смъртоносен удар на Реформацията. Той незабавно влязъл в преговори с Карл V, като го убеждавал да стане противник на протестантите. В края на краищата двамата тирани постигнали споразумение: папата се задължил да плати на императора двеста хиляди златни екю и да екипира за своя сметка дванадесет хиляди пехотинци и петстотин конници; Карл V обещал да изпрати армията си, за да помогне на папските войски в преследването и унищожаването на враговете на римската църква.

Съюзниците веднага се заловили за работа. Павел III обнародвал була, в която приканвал католиците да подлагат на огън и меч градовете, селата и дори селцата, поддържащи протестантите. Кървавото начинание обаче не могло да се осъществи: още при първия сблъсък на границата със Саксония войниците на папата и императора побягнали.

Светият отец побързал да оттегли войските си и оставил императора сам да се измъква от положението, в което изпаднал по негова вина. Императорът побеснял, когато видял, че папата пак го е измамил. Той се разярил още повече, когато научил, че Павел иска да използва забавянето му в Германия я да пренесе заседанията на събора от Тридент в един от градовете на папската област. Макар че бил предприел поход срещу реформаторите, Карл V в същото време искал да запази поне привидно съглашението си с протестантските князе, защото разбирал, че при евентуално поражение на реформаторите ще бъде обвинен в нарушение на законността, в резултат на което участниците в събора ще попаднат в ръцете на папата. Той категорично настоял Павел III да се откаже от намерението да пренесе събора в Болоня. Негово светейшество се престорил на глух. Тогава императорът изпратил свои представители в Тридент и им заповядал да хвърлят в реката кардинала-пълномощник на папата, ако там се осмелят да преместят или закрият събора.

Заплахата подействала. Но папата не се предал, а само променил тактиката: той предизвикал в много градове безредици, а след това обявил, че съвещанието е към края си, и накарал участниците в събора по-бързо да приключат дискусиите.

Възмутен от вероломството на папата, Карл V решил да му отмъсти и организирал заговор срещу Пиетро Луиджи Фарнезе.

Когато научил за смъртта на любимия си син, Павел III обезумял: няколко часа потресеният папа крещял, псувал, хулил бога, Богородица, апостолите и всички светии. Когато останал без сили, той заявил, че ще потърси помощ от неземните сили, само и само да унищожи императора. Той се заключил в лабораторията си и прекарал много нощи с алхимиците и астролозите, като изучавал движението на звездите и слушал техните заклинания. Но всичко това не причинило на Карл V дори и най-незначителни колики.

След като се убедил, че дяволът не желае да се застъпи за него, светият отец решил сам да си разчисти сметките с Карл: той го извикал на дуел, като му предложил да се бият на коне или пеш, с шпаги или кинжали и предоставил на врага си да избере оръжието. Но той не приел поканата на обезумелия първосвещеник.

Когато болката от загубата поутихнала, светият отец прехвърлил цялата си нежност върху своя внук Октавио Фарнезе. Но и тук изживял жестоко разочарование. След като подарил на Октавио Пармското херцогство, той му поверил командуването на папските войски (по това време те се сражавали с Фердинанд Гонзаго, който бил завзел Пиаченца с помощта на Карл V). Но скоро светият отец се убедил, че Октавио е бездарен военачалник, и понеже се страхувал, че императорските войски ще отнемат наследството на внука му, отзовал Октавио в Рим и сложил начело на войските си Камил Орсини — гонфалониера на войските на папската курия.

Октавио обаче много се обидил, макар че папата му обещал най-различни почести. Той погледнал на отзоваването си в Рим като на немилост, влязъл в преговори с Фердинанд Гонзаго и се превърнал в противник на своя дядо.

Когато предателството на Октавио станало известно, папата получил удар. След един час съзнанието му се върнало, но последвал втори удар. Светият отец разбрал, че е дошъл последният му час, и все пак, преди да издъхне, доказал безкрайната си любов към своя внук и подписал една була, в която потвърждавал правата му върху пармската корона.