Лео Таксил
Свещеният вертеп (240)

Бунтът на расата

След Климент XII на папския престол се възкачил кардинал Ламбертини, прочут като остроумен шегаджия. Във всеки случай той бил съобразителен човек и добре знаел колко струва религията, в която виждал доходен занаят. С други думи, за него нямало съществена разлика между расото и обикновеното плашило.

Той бил получил задълбочено и разностранно образование, но явно изпитвал по-големи симпатии към поетите, отколкото към учените и писателите-историци. Но това не му попречило да се занимава със скучни богословски изследвания и естествено, от честолюбие, а не за собствено удоволствие, да съчини цели шестдесет тома, посветени на тези скучни теми. Той отдавна бил хвърлил око на най-висшия духовен сан и преодолявайки отвращението си, се впуснал настървено в лабиринтите на църковната юриспруденция.

„Упрекват ме — казвал той, — че много често съм общувал с Тасо^[1], Данте и Ариосто. Но нима не е известно, че за мен четенето на тези автори представлява приятно питие, което ми помага да смилам грубата храна на тъпите църковни кулинари? Тия поети ме възхищават, с блестящото си изкуство в само с тяхна помощ аз мога да изтърпя религиозните безсмислици.“

Ламбертини обичал светския живот. Неговият весел характер и остроумните му изказвания, често пъти поръсени с двусмислени шеги, привличали бляскавата и развратна римска аристокрация. Той не се отличавал с особено строг морал и често пъти светските победи го отвеждали в будоарите на прекрасните патрицианки.

По времето на Климент XII Ламбертини сметнал, че трябва да се подготви за издигането на своята кандидатура, и рязко променил начина си на живот. Без да се отказва от галантните похождения, той гледал да не се вдига шум около него, забулвал приключенията си в тайна и престанал да се появява във веселата компания на своите стари познати. На пръв поглед той бил укротил буйния си характер. А фактически всичко си останало както преди, спазвало се само външното благоприличие. Църковните сановници са благосклонни и към най-развратните си подчинени, стига те да прикриват умело греховете си. Само шумният скандал е грях, който се наказва най-строго.

Тактиката на Ламбертини, разбира се, не можела да излъже кардиналите, които имали голям опит в работите от този род. А дори и да успеел да ги заблуди, това ни най-малко не би увеличило шансовете му за успех. Кардиналската колегия не проявявала никакъв стремеж да сложи начело на църквата един суров човек: той неминуемо би стоварил своя гняв върху нравите на висшето духовенство.

След няколко месеца, когато видял, че кардиналите са изтощени от безкрайните дебати, Ламбертини се обърнал към тях с реч, която завършил със следните думи:

Ако желаете да имате за първосвещеник светец — вземете Готи, ако искате ловък политик — изберете Алдобрандини, а ако предпочитате разбран човек — гласувайте за мен.

Кардиналите се разсмели и гласували за шегобиеца. Той бил провъзгласен за папа под името Бенедикт XIV^[2].

През първите години от понтификата си той се показал твърде либерален в религиозните въпроси. Това било съвсем естествено: този човек смятал, че догмите на католицизма са абсурдни и вярата в тях кара всеки разумен и образован човек да се черви.

Обаче либерализмът и мъдростта му се изчерпали много бързо и той скоро станал послушно оръдие на йезуитите. Един от главните членове на тази фанатична организация, парижкият архиепископ Кристоф де Бомон^[3], решил на всяка цена да тръгне по стъпките на прочутия свети Доминик и да прослави името си с грандиозно изтребление на друговерци. Него не можело да го задоволи избиването на неколцина еретици, той мечтаел за колосални кланета, за безброй клади, за реки от кръв.

След като се наговорил с неколцина от най-влиятелните си колеги, Бомон замислил да възстанови във Франция трибуналите на инквизицията. Но той бил твърде предпазлив, за да действа прибързано, и затова на първо време се задоволил да предложи на папата един законопроект, насочен срещу янсенистите, мотивирайки се с обстоятелството, че успехите на сектата налагат прилагането на по-строги мерки.

Бенедикт XIV одобрил предложенията на архиепископа, но парламентът отказал да утвърди исканите от жестокия прелат репресии. Тогава йезуитите обвинили членовете на парламента, че са закрилници на еретиците. Людовик XV, който бил зает повече с любовниците си, отколкото с държавните работи, не ликвидирал навреме разгарящия се конфликт. Кристоф де Бомон видял, че кралят бездейства, окуражил се и започнал да преследва и другите секти.

Светската власт вече не можела да защити от йезуитите онези граждани, които отказвали да се подчинят на исканията на църквата. За мъжествената съпротива срещу тиранията мнозина заплатили е имотите и дори с живота си. Безмилостните свещеници ги преследвали чак до смъртта им.

Фаворитката на краля, красавицата маркиза Помпадур^[4], която преди това одобрявала идеите на енциклопедистите, внезапно започнала да действа ръка за ръка с йезуитите. Благодарение на подкрепата на тази жена, която била фактическият управник на Франция, последователите на Лойола безнаказано подкопавали авторитета на светската власт. Всяко бръснато теме се гордеело с непокорството си спрямо властите. Най-сетне на парламента му омръзнало да обстрелва безполезно свещениците с укази и той решил да вземе мерки срещу главния подстрекател — парижкия архиепископ.

Това станало при следните обстоятелства:

„Един фанатичен свещеник отказал да причести сестра Перепетун, монахиня от манастира «Св. Агата» — съобщава историкът Лашатр. — Тогава парламентът извикал фанатика, за да му поиска обяснение. Той не се явил лично, а изпратил своя клисар, на когото наредил да каже, че свещеникът е действал по специалното нареждане на Кристоф де Бомон, парижкия архиепископ. Още начаса в епископския дворец била изпратена делегация, за да принуди прелата да причести болната. Негово преосвещенство нагло отвърнал, че отговаря само пред папата, че се смята за задължен да дава обяснение за мотивите на своето поведение единствено на краля и че не ще се унижи дотам, да отговаря пред някакви си нехранимайковци, които уж представляват народа.

Парламентът дал архиепископа под съд, свикал перовете^[5] за разглеждане на делото и наложил запор на неговите доходи. Със съдействието на кралския съвет маркиза Помпадур отменила това решение и забранила да се свикват перовете. Членовете на парламента настоявали за свикването им. Но Людовик XV го забранил, заплашил съветниците, че ще заповяда да ги арестуват, и дал нареждане да бъде отвлечена от манастира монахинята — неволната причина за конфликта.

Остава ни да добавим, че горката умирающа била изпратена в затвора.“

Варварският акт възмутил всички членове на парламента. Един от най-достойните оратори на почтеното събрание имал мъжеството да заклейми с подходящи за случая изрази нареждането за ареста и убедил всички съветници още в момента на заседанието да напишат енергичен протест против престъпната благосклонност на краля към Помпадур и йезуитите. Людовик XV отказал да приеме делегатите, които били упълномощени да му връчат посланието на парламента. Тогава камарите решили да не прекъсват заседанията си, докато монархът не вземе под внимание техните искания. Йезуитите много ловко погъделичкали самолюбието на краля и той заповядал да арестуват съдиите. Едни от тях той хвърлил в затвора, а други интернирал в отдалечени градове. Опиянените от успеха свещеници започнали да гледат на Париж като на завоювана от тях територия. Техните злоупотреби възмутили всички слоеве на населението, Людовик XV се изплашил от последиците и върнал интернираните, а арестуваните освободил.

Йезуитите били вбесени от неочаквания обрат и се втурнали да възстановят предишното си влияние.

По тяхна инициатива неколцина епископи изпратили на Людовик XV послание, в което доказвали, че кралят излага на голяма опасност своя престиж, като застава на страната на философите, против учениците на Лойола. Деспотизмът, жестокостта и нетърпимостта на духовенството проличават изключително ясно в този шедьовър, който възпроизвеждаме съвсем дословно:

Ваше величество! Неотложен дълг ни подтикна да коленичим в подножието на трона, за да Ви предупредим, че гъстият дим, за който се говори в свещените книги, изригва от бездната, затъмнява слънцето и заплашва да се разпространи по цялото кралство. Знайте, че кралската власт е несъвместима със свободата, за която настояват французите, със свободата на словото и печата. Знайте, че е в интерес на кралете да поддържат обскурантизма и да не позволяват на дръзките умове да разсъждават за произхода на култовете и властта. Недейте забравя, че тронът и олтарът са неразделни, че кралете не са в състояние да се ползват разумно от властта си без съдействието на свещениците и че би било изключително непредпазливо да предприемате действия срещу тях, на страната на народа. Пазете се да не би хората, подучвани от философите, да свикнат с мисълта, че онези, които ги управляват, са узурпатори, защото тогава монархията ще загине. Разни самонадеяни автори въстават срещу бога, философите събарят отначало храма на Христос, за да съкрушат след това трона на Цезар. Не допущайте тези убийствени действия, хвърлете в затвора опасните писатели, запушете устата на издателите и на ония, които в печата подпомагат разпространяването на пагубните идеи, проникващи във всички пори на обществото и развращаващи народа.

Унищожавайте, Ваше величество, гнъсните апостоли на свободата, накарайте ги да млъкнат под страх от непоносими изтезания и ужасни екзекуции!

Людовик XV отговорил на това послание твърде неопределено и епископите останали много недоволни. Тогава те изпратили писмо до папата, който, без да се колебае, признал тяхната правота и обнародвал заплашителна була, насочена срещу либералните идеи и техните пропагандатори.

Булата била в пълно противоречие с принципите на Бенедикт XIV. Този безбожник се превърнал в същински рекордьор на религиозната нетърпимост. Впрочем, нима вероломството не е присъщо на неговата професия?

Кралят бил склонен да не се подчини дори на нарежданията на папата, при това не от чувство за справедливост, а от страх, че в неговия мил Париж могат да избухнат безредици. Само изключителното безпаричие го принудило да даде на свещениците всички привилегии и облаги, за които те настоявали.

Кралят пръскал много пари за любовниците си и за разкоша в двореца. Парламентът категорично отказал да въведе нови данъци, като обяснил на монарха, че народът бедства. Но „любимият“ Людовик не пожелал да се съобразява с такива нищожни доводи: на него му трябвало злато и никак не го интересувало, че поданиците му ще измрат от глад.

Тогава духовенството му предложило пари — естествено, при известни условия. Кралят ги приел без никакви възражения. И йезуитите отново си възвърнали могъществото във Франция.

Това не им попречило да организират покушение срещу „любимия“ Людовик. Такава е благодарността на добрите отци! Именно след отстъпките на този крайно глупав монарх направил своя опит за покушение Дамиен^[6], един фанатичен изпълнител на зловещите планове на йезуитите, които имали намерение да качат на престола безкрайно предания на техния орден престолонаследник. По време на разпитите Дамиен правел всичко възможно, за да възбуди подозрение срещу най-влиятелните членове на парламента. Йезуитите искали да убият с един куршум два заека: да объркат съдиите и общественото мнение и да стоварят моралната отговорност за престъплението върху философите. Но абсурдността на неговите обвинения била толкова очевидна, че те не излъгали никого.

Планът на йезуитите се провалил окончателно; кралят разбрал с какви хора има работа и започнал да търси сближаване с парламента, като му възвърнал всички отнети преди това права.

Дори папата, който бил помолен от йезуитите за ходатайство, не пожелал да се намеси, за да не се компрометира. Нещо повече, той издал була, в която упълномощавал министър-председателя на Португалия да преразгледа по свое усмотрение привилегиите, дадени на йезуитите в това кралство.

Тази була била последният акт на Бенедикт XIV, който починал в 1758 година на осемдесет и три годишна възраст.