Лео Таксил
Свещеният вертеп (166)

Прекалената признателност е пагубна

Веднъж кардиналите Карл и Алфонсо Карафа били обкръжени от патрул, когато отивали на заседание на консисторията. Офицерът от стражата им вързал ръцете с думите: „По заповед на негово светейшество.“

Кардиналите трябвало да се подчинят. Те не се чувствали виновни, понеже не участвали в никакъв заговор срещу първосвещеника, дори напротив, тъкмо на тях той дължал удостояването си с папски сан и те винаги били негови верни привърженици.

Родът Карафа притежавал несметни богатства, огромни имения, дворци, луксозни вещи, за които можели да му завидят дори кралете; никой друг нямал такива коне, такъв кучкарник, такива красиви жени и изнежени юноши.

На братята безспорно им завиждали и те имали много врагове. Те, разбира се, са жертва на долна клевета, но всичко ще се изясни още след първия разпит. Те ще докажат невинността си и затова няма смисъл да се тревожат. Така си мислели кардиналите, когато се намерили във ватиканския затвор.

И не се излъгали в едно: на тях им завиждали, погубило ги собственото им богатство, а виновникът за нещастието им бил самият папа: той поискал да заграби съкровищата на фамилията Карафа и да обогати роднините си.

Конфискуването на имотите е проста работа: трябва само да си сигурен, че никой няма да си ги поиска обратно. Единствена гаранция за това е смъртното наказание. Така решил папата.

Но подобна присъда се нуждаела все пак от минимална мотивировка. И папата заявил, че пленниците владеят заграбено имущество, което са придобили благодарение на техния роднина Павел IV.

„Трябва да се ликвидира вредният непотизъм — завършил той, — аз искам да дам на приемниците си нагледен урок, за да не се заловят и те да обогатяват своите роднини.“

Докато циничният мошеник говорел за злоупотребите на непотизма, имотите на Карафа преминали в ръцете на папските племенници още преди присъдата да влезе в сила.

Кардинал Карл — същият, който най-много помогнал на Джовани Медичи, като му осигурил гласовете на свещената колегия, бил удушен, другите му роднини били обезглавени, а труповете им — хвърлени в Тибър.

Само Алфонсо Карафа могъл да се откупи (за сто хиляди екю), след което изчезнал от Рим.

Но по онова време йезуитите вече са били пръснати из цял свят и никой не можел да се изплъзне на папата, където и да намерела приют набелязаната жертва. След три месеца през време на едно посещение в Неапол Алфонсо Карафа внезапно се разболял и умрял в тежки мъки. Някакъв йезуит все пак успял да проникне при него и да го отрови.