Лео Таксил
Свещеният вертеп (155)

Климент VII^[1], Хенрих VIII и Карл V

По времето на Адриан VI управлението на църковните работи било узурпирано от Джулио Медичи — същия командор, когото по време на своята коронация Лъв X произведе в архиепископски сан. След като получил кардиналска шапка, Джулио Медичи започнал с въжделение да мисли за тиарата. На конклава след смъртта на Лъв X негов главен противник бил Помпео Колона. Продължителната борба между двамата противници омръзнала на кардиналите и те гласували за неизвестния Адриан.

Джулио Медичи станал пълен господар на Ватикана; смело можем да кажем, че той е бил главният вдъхновител на убийството на светия отец.

Когато след смъртта на Адриан кардиналите се събрали на заседание, Джулио Медичи отново се срещнал там със съперника си, Помпео Колона. В продължение на шест седмици те водили ожесточена борба и гласовете на свещената колегия се разделили. За да принуди своя опитен съперник да се откаже от претенциите си за престола, Медичи му предложил длъжността вицеканцлер на църквата, отстъпил му великолепния си палат — една от най-хубавите резиденции в Рим — и голяма парична сума.

Той приел името Климент VII и провъзгласил за антипапа другия Климент VII, който се намирал в Авиньон по времето на голямото разцепление на Запад.

Когато постигнал целта си, Климент захвърлил маската на кротко смирение, тъй като не се нуждаел повече от нея, и станал такъв, какъвто си бил винаги — стопроцентов войник. Единадесетте години на неговия понтификат били години на непрекъснати войни — ту с Карл V, ту с Франциск I. В 1527 година императорските войски завзели Рим и го подложили на огън и меч. В продължение на два месеца те безпощадно рушали базилики и древни манастири; императорските наемници измъчвали и убивали римляни, изнасилвали жени, девойки и дори малки момчета. Майки колели децата си, за да ги избавят от позора на насилието; женските манастири били озлочестени. Жителите били подлагани на невъобразими мъчения: хвърляли ги в пламналите клади, изгаряли краката им на бавен огън, изтезавали ги с нажежени клещи, режели им ушите и носовете, избождали им очите. Трупове на съсечени римляни покривали улиците. А светият отец, който успял да се спаси с бягство в замъка Сант Анджело, хладнокръвно наблюдавал клането от високата кула.

Не бива да се забравя, че в тази дива война, която наподобявала счепкване на разбойници, и двете страни се сражавали за религията. Армията на Карл V се състояла от испанци, пламенни католици, и германци, фанатични лутерани. И едните, и другите гледали на папата и кардиналите като на нечестивци и дяволи, избълвани от ада. Папските войски, от своя страна, били убедени, че защищават законния наместник на бога от еретици.

А някои се осмеляват да твърдят, че религията облагородявала нравите!

Войната между Климент VII и императора свършила. Хенрих VIII^[2], английският крал, решил да разтрогне брака си с Екатерина Арагонска — лелята на Карл V. Кралят бил безумно влюбен в прекрасната Ана Болейн и искал да се ожени за нея. Като официален повод за разтрогването на брака послужило безплодието на кралицата, с която Хенрих живял цели двадесет години, без да има наследници; кралят знаел, че болната кралица не е в състояние да му роди деца.

Папата не можел да задоволи прищявката на Хенрих, защото зависел от императора, а той, като племенник на Екатерина Арагонска, се надявал да управлява Англия от името на леля си, ако Хенрих VIII умре преди нея. За да спечели време, императорът непрекъснато измислял нови ходове. Един от тях били преговорите с Климент VII. Последният не отговарял нито на неговите мирни предложения, нито на молбата на английския крал. Светият отец извъртал, протакал и се изплъзвал, като довел до съвършенство коварството си в опитите да измами едновременно и двамата. Той се стремял да се помири с първия, без да се скара с втория, и затова се въздържал да даде окончателен отговор.

Играта му не довела до нищо. В очакване на отговора Карл го държал като пленник в замъка Сант Анджело и папата се видял принуден открито да застане на страната на Карл. Първосвещеникът заплашил краля с отлъчване, ако разтрогне брака си с Екатерина Арагонска. Но Хенрих проявил пълно неуважение към заканите в папската була: въпреки всичко той се оженил за Ана Болейн. Тогава светият отец съчинил по-яростна була, която Хенрих VIII скъсал пред очите на парламента.

По такъв начин войната между папата и императора довела до отцепването на Англия от Рим. Хенрих обнародвал указ, с който забранил на поданиците си да признават авторитета на римската курия. Но англиканската църква^[3] едва след няколко години (през понтификата на Павел III^[4], приемника на Климент) прекратила връзките си с папите.

След като принудил Климент VII да анатемоса Хенрих, Карл се успокоил и продиктувал на своя пленник мирно споразумение, което той подписал без възражения, защото бързал да си възвърне свободата. След това светият отец заминал за Болоня, където се срещнал с императора и му опростил напълно греховете за всички негови престъпления през време на окупацията на Рим. Нима избиването на десетки хиляди негови поданици от императорската армия имало някакво значение? Той би се решил и на по-големи жертви, само и само да скъси печалните дни на своето пленничество.

Двамата достойни приятели затвърдили споразумението с подаръци. Карл поднесъл на Климент сребърни ковчежета със златни медали, а папата подарил на своя приятел масивен златен орел. Дали той не е символизирал императорския орел, който впил острите си нокти в тялото на окървавена Италия!

След приключването на предварителните преговори двамата комедианти напуснали сцената и се скрили зад кулисите. По-нататъшните разговори се водили при закрита врата, в интимна обстановка. Обсъждали се важни въпроси, засягащи главно техните поданици; последните, естествено, не трябвало да знаят нищо: готвачите не питат птицата с какъв сос е най-добре да я сервират на масата.

Императорът с тревога следял нарастващото влияние на Реформацията. „На света съществуват само две могъщи власти — казвал той — и сам бог им е поверил да пазят реда: папството и империята са неразривно свързани помежду си, те служат на едно и също дело; ако се нанесе удар на папството, той ще засегне и империята, както и ударът по короната поразява кръста.“ Папата и императорът могат да се сражават помежду си дотогава, докато жертва в борбата са техните поданици. Но когато ударът идва от народа, положението става опасно. След като поразмислил, Карл V предложил на Климент VII да свика в Германия събор за възстановяване на отношенията между германските църкви и светия престол, както и за обсъждане на въпросите за заздравяването на църковните нрави, с цел да се ограничи разпространението на еретическата пропаганда.

„Какво чувам — възкликнал Климент, — един всемогъщ владетел, един голям политик, възнамерява да свика събор, на който свободомислещите ще се почувстват независими в ще поискат да защищават своите догми и да опровергават нашите! Свикването на подобен събор крие опасни последици, то може да събори папството и да помете трона. Ние двамата, императорът и първосвещеникът, сме богопомазани и олицетворяваме на земята върховната власт на господа. Ние трябва да унищожим всяко свободомислие, защото ако невярващите поискат да им представим своите пълномощия, ще се намерим в безизходица.“

Тъй като това била любимата му тема, папата говорил дълго и завършил речта си с патос:

„Нас не ни интересува в какво вярват лутераните и техните привърженици! Съвсем излишно е да вникваме в техните догми! Необходимо ни е пълно подчинение. Народите винаги трябва да се покоряват пред властта на свещениците и кралете. За да постигнем целта си, за да предотвратим въстанията, ние трябва да ликвидираме свободомислието, което разклаща нашия трон. Трябва да проявим сила! Да превърнем войниците в палачи! Да разпалим клади! Да избиваме и опожаряваме, за да очистим религията от зараза! Да унищожим първо учените! Да забраним книгопечатането! Тогава вашите поданици ще се завърнат в лоното на истинската вяра, ще престанат да се бунтуват и ще паднат по очи пред ваше императорско величество!“

Невежеството и терорът — това е силата, на която се е опирал и винаги ще се опира всеки абсолютизъм.

Карл не можел да не признае правилността на доводите на Климент VII и се съгласил, че мисълта за свикването на събор е абсурдна. Първосвещеникът се зарадвал, предложил на императора да го короняса и на другия ден церемонията била отпразнувана най-тържествено.