Лео Таксил
Свещеният вертеп (147)

Болест, изпратена от провидението

Смъртта на Юлий II възбудила сред римляните не по-малък възторг от смъртта на Александър VI. Те прекалено дълго страдали от тиранията на папите и сега направили опит да се освободят от църковното иго.

Още преди да успеят кардиналите да се съберат на конклав, в Рим избухнало въстание. Въстаналите излели гнева си върху черквите и манастирите и започнали да ги грабят, без да прощават нито на монасите, нито на свещениците. Но кой може да упрекне въстаналия срещу своите тирани народ?

За нещастие гражданите поверили ръководството на движението в ръцете на аристократите. Сановниците и князете веднага се възползвали от бунта и заграбили властта. В резултат от борбата между двете партии — партията на херцог Урбино и на Колона — Рим се превърнал в арена на жестока гражданска война. Потекли кървави реки, улиците се покрили с трупове, много прекрасни дворци били погълнати от пламъците. Но скоро въодушевлението се сменило с тревога: въстаналите разбрали, че те са само оръдие в ръцете на честолюбивите сеньори, които водят унищожителна война в името на своите користни цели. Сеньорите напразно се опитвали да разпалят техните сърца, народът бил глух за призивите им, защото разбирал, че трябва да си безумец, за да вярваш в обещанията на аристокрацията и духовенството.

Когато спокойствието било възстановено, кардиналите излезли от своите крепости и се събрали на конклав.

Най-енергичен от всички се оказал кардинал Джовани Медичи, син на Лоренцо Великолепни. Макар че той имал по-малък шанс от останалите, една глупава случайност (която вярващите сигурно са сметнали за божествено знамение) променила настроението на колегията и дала възможност на Медичи да получи мнозинството от гласовете.

Ето какво съобщава историкът Варилас^[1] за станалото:

Не са минали и три месеца, откак кардинал Медичи се настанил в двореца си във Флоренция, когато пристигнала новината за внезапната кончина на Юлий II. Кардиналът веднага решил да се бори за тиарата и тръгнал на път. По онова време много го измъчвала срамната болест, която хванал от папата, чийто фаворит бил. Гнойните отоци му пречели да ходи и да язди кон и той бил принуден да пътува в носилка, закрепена за две мулета, които едва пристъпвали. Затова той стигнал в свещения град, след като останките на Юлий били погребани и конклавът вече пристъпил към изборите. Джовани Медичи заповядал да му отворят вратите на Ватикана и заел мястото си сред останалите кардинали.

Членовете на свещената колегия, и млади, и стари, енергично поддържали своите кандидати. Всички разбирали, че борбата ще бъде ожесточена и изборите ще се проточат много. Един неочакван инцидент променил становищата и сложил край на разногласията.

Въпреки жестоките страдания, които изпитвал измъченият от болестта Медичи, той развил бурна дейност, за да събере гласове в своя полза. От резките движения гнойниците му се пукнали и в помещението се разнесло невероятно зловоние, от което било непоносимо да се стои в конклава.

Старите кардинали се изплашили, че въздухът ще се отрази пагубно на здравето им, и поискали съвет от лекарите. Лекарите им отговорили, че кардиналът ще живее най-много още един месец, че краят му е близък и ще трябва да го изтърпят!

Присъдата на лекарите потресла конклава: раздорите веднага се прекратили и кардиналите единодушно сложили тиарата на главата на тридесет и седем годишния Джовани Медичи, като го провъзгласили за първосвещеник под името Лъв X^[2].

Не се минало много време и прелатите, които били сигурни, че са гласували за смъртник, се убедили, че лекарите са толкова непогрешими, колкото и папите. С всеки изминат ден състоянието на болния забележимо се подобрявало и светият отец, предвкусвайки бъдещето, можел само да се радва на болестта, благодарение на която се възкачил на престола на апостолите. Разочарованите кардинали смятали оздравелия папа за предател, но малко по малко гневът им се изпарил, защото добре знаели, че животът на първосвещеника зависи от много случайности, с каквито изобилства историята на светия престол.