Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Calotte et calotins, 1882 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Борис Мисирков, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разни
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2012 г.)
Издание:
Лео Таксил. Свещеният вертеп
Второ издание
Преводач: Борис Мисирков
Редактор: Димитър Попиванов
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактори: Станка Милчева и Васил Ставрев
Коректор: Ани Байкушева
Дадена за набор: м. ноември 1980 г.
Подписана за печат: м. април 1981 г.
Излязла от печат: м. май 1981 г.
Печатни коли: 34,50
Издателски коли: 31,72
Формат: 60/84/16
Издателство на Отечествения Фронт — София, 1981 г.
ДП „Тодор Димитров“ — София, 1981 г.
История
- — Добавяне
Съдии и подсъдими
През понтификата на Виктор II във Франция неведнъж били свиквани събори, които наистина се опитвали да оправят духовенството.
Служителите на църквата продължавали да водят разгулен живот и си съперничели по алчност, като обирали по всякакъв начин наивния народ, който не разбирал, че религията е търговия, много по-безнравствена от всяка друга.
Църквата вече не се задоволявала с това, че изтощава с данъци и мори от глад простия народ, тя се стремяла да разпростре властта си и върху феодалите. Управлението на страната приличало на пирамида, на върха на която царувало духовенството, в центъра — аристокрацията, а най-отдолу се намирал трудовият народ, който изнемогвал под игото на своите поробители.
На съборите прелатите се провъзгласявали за съдии, но доста често сами имали същите прегрешения, в които обвинявали своите подсъдими, и то понякога дори в много по-голяма степен. Затова е съвсем естествено, че подсъдимият не можел да разбере защо трябва да се съобразява с тяхната присъда.
В Тулуза Арлският[1], Еският и Нарбонският[2] епископ, ползвайки се от правото си на папски легати, свикали събор, след като Беранже — Нарбонският херцог — подал жалба срещу своя архиепископ Жофроа. На времето Жофроа бил получил епископството в Нарбон с помощта на Беранже, като се заклел, че нито херцогът, нито привържениците му, нито епископатът ще пострадат от неговото управление.
Разбира се, Жофроа много скоро престъпил клетвата си; той започнал да продава църковно имущество и земите на свещениците за подаръци на своите фаворити и фаворитки. Той пилеел огромни суми за строеж на крепости и в края на краищата обрекъл хиляди хора на смърт, като обявил кървава война на херцог Беранже.
Освен това той купил от брат си Вилхелм за сто хиляди златни екю[3] катедра, като платил за нея с кръстове, чаши, скъпоценни реликви, златни и сребърни съсъди, които продавал на лихварите.
Херцог Беранже помолил легатите да убедят папата, че трябва да накаже архиепископа. Но клерикалите, също като вълците, не се самоизяждат без особена нужда. Жофроа, който присъствал на процеса, бил признат за невинен. Легатите бързо се споразумели. Искът на Беранже бил отхвърлен и херцогът скоро се принудил да събира нови войски за борба с архиепископа.
А кой плащал строшените грънци? Разбира се, народът! Винаги народът и само народът.