Лео Таксил
Свещеният вертеп (239)

И светците могат да си имат неприятности

Един от триковете, към които папите прибягвали, за да развържат, кесиите на вярващите, действал без засечка. Имаме предвид канонизирането на тези или онези покойници. Тази церемония всеки път ставала повод за безсрамно обирджийство и редовно носела на папите значителна сума, само една част от която отивала за църковни нужди.

Да провъзгласиш за светец един монах от своята обител било извънредно доходна работа: всяка кост вършела чудеса и скелетът на канонизирания ставал източник на изобилни и постоянни приходи.

Разбира се, манастирите, които искали да се обзаведат със собствени светци, трябвало да платят на папата за канонизирането доста пари.

Но колкото и големи да били сумите, манастирите никога не се пазарели, тъй като знаели, че не могат и да мечтаят за по-добро капиталовложение. Светият отец се държи с нас като мошеник, мислели монасите, но вярващите стократно ще ни върнат това, което той ни отнема.

Климент XII изфабрикувал близо половин дузина светци.

Канонизирането на Винсент де Пол^[1] било посрещнато във Франция с явно неодобрение. Обикновено страните много се гордеели, когато някои техен съотечественик получавал венеца на светия. Обаче основателят на ордена на мисионерите (на когото по-късно свещениците създали реномето на благодетел) бил намразен от съвременниците си за своята жестокост. Посмъртната си слава Винсент де Пол дължи на кървавото усърдие, проявено от него спрямо враговете на папството. Дори Климент XII с изумителен цинизъм признава това в своята була:

Тъкмо защото Винсент де Пол никога не преставаше да внушава на краля, кралицата и министрите, че трябва да преследват своите поданици, бунтуващи се против римската църква, ние го включваме в списъка на светците, за да го възнаградим за изтребването на онези, които подобно на янсенистите, упорстваха в своята заблуда… Ние го въздигаме в редиците на небесното войнство, защото макар да е вярно, че самата църква се отказва да пролива кръв, все пак трябва да признаем, че тя се опира на съдействието на светската власт и никога не ще престане да търси помощта на кралете, за да принуди еретиците под страх от екзекуция и изтезания да приемат духовните лекове.

Когато се намирал на смъртно легло, в 1659 година, Винсент де Пол поверил на един от приятелите си, старейшината народа д’Арженсон, запечатан плик, който трябвало да бъде отворен сто години след смъртта му. След изтичането на определения срок това било сторено от правнука на доверения му М. Полни в присъствието на Людовик XV^[2] и още няколко души. Пликът съдържал своеобразна изповед, в която нейният автор заявявал, че само външно е принадлежал към католическата църква, а в действителност през целия си живот е споделял доктрините на сосенизма. Според неговите думи, той искал да запази истинската си вяра в тайна в продължение на сто години, тъй като бил сигурен, че дотогава заблудите на християнството ще бъдат изместени от истинския сосенизъм.

От всички еретически учения на епохата онова, което било свързано с името на Сосен, се смятало за най-опозиционно спрямо католическата религия. То отричало божествеността на Христос, както и съществуването на светия дух. Сосенистите не вярвали в шестдневното сътворение на света и обяснявали неговото възникване с трансформация на материята, която се подчинява на една всемогъща воля, наричана от тях бог. Те отричали догмата за изкуплението на греховете и придавали на вярата второстепенно значение, защото смятали, че за хората трябва да се съди само по техните дела. Според учението им последното разкаяние нямало изкупително значение. Те не вярвали в първородния грях, отричали, че смъртта е последица от непослушанието на Адам и Ева, и твърдели, че това е неотменим данък, който всяко живо същество трябва да плати рано или късно на природата.

Признавайки заедно с християните безсмъртието на душата, те отхвърляли догмата за вечните мъки. Те казвали, че бог олицетворява абсолютната справедливост и може да наложи само такова наказание, което отговаря на извършената грешка.

Дори този непълен преглед дава представа за дълбоките разногласия между сосенизма и католическата религия. По такъв начин Винсент де Пол яростно преследвал враговете на папизма, а в душата си презирал вярата и обредите, защищавани от него с такава жестокост. Отричайки божествеността на Исус Христос, той избивал онези, които оспорвали на представителите на този Христос претенциите им за непогрешимост. Всъщност Винсент де Пол напълно заслужил да фигурира в компанията на канонизираните от църквата почтени бандити.

Още предшественикът на Климент XII се опитвал да провъзгласи този кървав мошеник за светец, обаче се натъкнал на енергичен протест във Франция и не посмял да осъществи проекта си. Булата, която цитирахме, била посрещната от съотечествениците на Винсент де Пол с не по-малко недоволство. Но в края на краищата Людовик XV започнал да преследва противниците на Винсент де Пол и той окончателно бил утвърден като светец.