Лео Таксил
Свещеният вертеп (242)

Поражение на йезуитите

Климент XIII се нагърбил с тежко бреме, като поел защитата на йезуитите. По-нататък той започнал да съжалява за това, но било много късно.

След като учениците на Лойола били изгонени от Португалия, техните френски събратя продължили престъпната си дейност и по този начин дали на парламента пълното основание да вземе срещу тях онези строги мерки, за които настоявало общественото мнение.

Йезуитите изпратили на остров Мартиника отец Лавалет, който бил смятан за умен човек и отракан търговец. В колониите мисионерската дейност и религиозната пропаганда служели само като предлог: истинската цел била големите печалби от търговията с екзотични стоки, която носела особено големи изгоди поради това, че йезуитите без никакви угризения на съвестта карали туземците да им работят срещу едно-единствено възнаграждение — обещанието за райско блаженство. Фактически под прикритието на мисиите навсякъде възниквали търговски предприятия. Така наречените апостоли били най-обикновени търгаши. Те донасяли със себе си католицизма и догмите, а срещу тях изнасяли захар, кафе и т.н.

Назначеният за началник на йезуитската мисия в Мартиника Лавалет си осигурил неограничен кредит в една от най-влиятелните лионски банки. Френският свещеник отец Форестие се уговорил с банкерите, че те ще изплащат всички полици на Лавалет при устната гаранция на Исусовия орден. Естествено, по-правилно би било да се сключи писмен договор, но служителите на църквата не искали да се опетнят, занимавайки се открито с финансови операции — това би било скандал! Но банкерите им вярвали. Известно време те предоставяли доста големи суми, които им се компенсирали до стотинка ту в брой, ту във вид на изпратените от отец Лавалет стоки. Работата стигнала дотам, че банкерите му отпуснали един заем в размер на повече от два милиона франка. След като получили от Мартиника съобщение, че са им изпратени няколко кораба, натоварени с ценни стоки, чиято стойност надхвърляла дълга, банкерите престанали да се безпокоят за каквото и да било. Те никак не се разтревожили дори тогава, когато им било съобщено с писмо, че корабите са пленени от англичаните. Какво рискували те? Нали имали гаранцията на най-богатия орден?

Банкерите поискали от великия магистър на йезуитите да осребри полиците. И тогава им било заявено, че според статута на ордена висшите началници могат да освобождават подчинените си от поети задължения, когато изпълнението им ще навреди на цялата организация.

В отговор на всички доводи на горките банкери йезуитите продължавали да настояват, че имат правото да мамят наивните хора, които разчитат на тяхната честна дума.

Един от банкерите решил да замине за Париж и да потърси помощта на висшите йезуитски сановници. Но те останали глухи за неговите молби. Тогава той се опитал да ги умилостиви, като описал мизерията и позора, които заплашват него и съдружниците му, понеже банкерската фирма не ще може да понесе загубата на двата милиона.

„Ние няма да преживеем катастрофата — казал той, — и вие ще станете причината за нашето самоубийство.“

Благочестивите йезуити хладнокръвно отговорили, че те ще „отслужат по една литургия за упокой на душите им“.

Банкерите нямало какво да правят и се обявили за неплатежоспособни, след което предоставили цялото си имущество на своите кредитори. Но информираните за причината на краха кредитори решили да привлекат с общи усилия отец Лавалет към отговорност.

Йезуитът на свой ред също получил от началниците си нареждане да обяви фалит. Но трикът не сполучил. Срещу целия орден било заведено съдебно дело, което трябвало да се гледа от парижкия парламент.

Йезуитите много добре познавали неподкупността на своите съдии. Но те предполагали, че ще бъде достатъчно да се скрият зад статутите на своята организация, за да опровергаят каквато и да било солидарност с агента си от Мартиника.

Те били обвинени в организирането на мним фалит и в преднамерено мошеничество от страна на отец Лавалет, целящо да разори неговите кредитори. В Мартиника йезуитската мисия притежавала обширни земи, движими имоти и парични ценности, чиято стойност многократно надхвърляла сумата, която трябвало да бъде компенсирана на банкерите срещу изплатените от тях полици. В тази ситуация фалитът на Лавалет означавал явна симулация, но дадените под съд йезуити не искали да признаят това.

Защитата им се ограничила в позоваването на оня параграф от статута им, според който индивидуално спечелените от даден член на ордена пари принадлежат на ордена, докато орденът винаги има правото да отнесе за негова лична сметка операциите, водещи до материален ущърб.

Опирайки се на това чудовищно твърдение, учениците на Лойола имали непредпазливостта да връчат на съдиите своите тайни статути.

Тъй като за разглеждането им било необходимо доста време, парламентът започнал с това, че квалифицирал ордена като единна организация, подчинена на своя магистър, и постановил, че орденът трябва да плати издадените от отец Лавалет полици.

Йезуитските главатари твърде късно разбрали колко са усложнили положението си. За да смекчат по някакъв начин последиците от фаталната си грешка, те побързали да изпълнят решението на съда, а след това поискали да им бъдат върнати компрометиращите ги документи.

Но около чудовищните статути се вдигнал такъв шум и общественото мнение било толкова възбудено, че парламентът вече не можел да потули делото. Той категорично отказал да удовлетвори пратениците на последователите на Лойола, които ставали все по-омразни на народа.

Всички класи на обществото настоявали за изгонването им. Йезуитите били принудени да признаят, че са надценили могъществото си, предполагайки, че могат да се занимават открито и безнаказано с долни афери. Тогава те се обърнали към нунция на Климент XIII.

По тяхно искане бил образуван съвет от тридесет епископи, на който било възложено да извърши разследване успоредно с парламента. Съвсем естествено е, че прелатите преценили конституцията на йезуитите като безупречна и постановили да се прекрати делото.

Но в края на краищата парижкият парламент взел едно превъзходно мотивирано решение, което с право може да се смята за своеобразен шедьовър.

То давало кратка история на ордена на йезуитите от деня на основаването му и съдържало списък на декретите, издадени във Франция както в подкрепа на йезуитите, така и против тях. Декретите в тяхна полза се цитирали, за да бъде показано, че йезуитите никога не са изпълнявали задълженията си и непрекъснато са давали повод за справедливи, сериозни упреци.

Специално се разглеждали основните трудове на благочестиви отци, където се поощрявали присвояването, богохулството, магьосничеството, астрологията, лъжесвидетелството, прелюбодейството, содомията, кражбата и убийството, включително и убийството на монарха.

Давал се списък на кралете, князете, епископите и папите, убити от последователите на Игнатий Лойола.

В заключението теорията и практиката на йезуитите се преценявали като „подкопаващи всички принципи на религията и честта, оскърбяващи християнския морал, насочени срещу правата на народите и неприкосновеността на кралските особи“.

„Поради това институтът на йезуитите трябва да бъде забранен безпрекословно на територията на цялото кралство, на кралските поданици завинаги се забранява да подпомагат ордена или да молят за неговото възстановяване, както и да посещават колежите, пансионите, семинарите и конгрегациите на гнъсните свещенослужители. На последователите на Игнатий Лойола се препоръчва да напуснат всички училища, манастири и учреждения, независимо от това, под чие ръководство се намират те, да се уединят в което и да било място в страната, където трябва да живеят като обикновени граждани, като им се забрани да се заселват заедно, да се подчиняват на свой велик магистър и да носят облеклото на свещенослужители.“

Решението на парламента позволило на папата да прояви още веднъж симпатиите си към йезуитите. Той протестирал много остро срещу тяхното осъждане и заявил, че „всички забрани, укази, нареждания и декларации на светските власти във френското кралство, целещи унищожаването на Исусовия орден, трябва да се разглеждат като недействителни, лишени от сила и незаконни и никой не е длъжен да ги спазва, дори онези, които, са положили съответна клетва“.

Макар и неохотно, Людовик XV все пак утвърдил решението на парламента. Наистина след това той предложил на светия отец да възстанови във Франция йезуитската конгрегация при едно-единствено условие — да се променят в статутите на ордена параграфите, засягащи цареубийството. Той бил съгласен да защищава йезуитските гнусотии, стига да му се гарантира, че не ще стане жертва на синовете на Лойола.

Климент XIII рязко отблъснал подадената му ръка. „Да бъдат това, което са, или изобщо да не бъдат!“ — отговорил той.

Отношенията между френския крал и римския двор се изострили. След скоропостижната смърт на фаворитката на краля маркиза де Помпадур йезуитите пак започнали да плетат интриги. Те могли да издействат свикването на събрание на епископите, което взело решение за прекратяване на раздорите между светската власт и църковните авторитети.

Те обсипали с анатеми основните философски трудове, между които били „Енциклопедията“, „Анализът“ на Бейл, „Книгата на разума“ на Хелвеций, „Емил“, „Общественият договор“ и „Писма от планините“ на Жан Жак Русо, „Опит за нравите“, „Философски речник“, „Философска история“ и „Източният деспотизъм“ на Волтер.

Това се усладило на епископите и те заявили, че само църквата има право да обучава децата. По онова време те още мълчали по въпроса за прословутите права на бащите на семействата, с които толкова се перчат днес добрите клерикали. След това те взели още няколко решения, основани върху същия принцип — примата на католическата църква.

Парламентът отменил решенията на прелатското сборище. Тогава духовниците потърсили съдействието на краля, който отменил съдебния указ. Извънредно непостоянният Людовик XV буквално за миг се преизпълнил с разкаяние и в това настроение бил готов да направи на църквата какви ли не отстъпки. Но извоюваната от духовенството победа скоро се превърнала в тяхно поражение. Кралят внезапно се влюбил в някоя си мадмоазел де Роман; нейните прекрасни очички разпръснали мрачните мисли на монарха и го накарали да забрави за йезуитите, епископите и папата — с една дума, за всичко, което не интересувало новата му любовница.

Парламентът могъл да се възползва от ситуацията и в края на краищата издействал забраняването на ордена^[1]. Предварително изселените от Париж йезуити тоя път направо били изгонени от Франция. Те намерили подслон във владенията на светия отец.

Тогава Климент XIII започнал да съжалява, задето е бил толкова добър спрямо йезуитите и ги е защищавал толкова безрезервно от нападки.

Португалия, Испания и Франция се избавили от благочестивите отци, които естествено се втурнали към могъщия си покровител.

Ордата на йезуитите наводнила Италия, което създало на папата доста тревоги. Той с тъга наблюдавал как доходите от неговите земи се стичат в ръцете на синовете на Лойола.

Опасявайки се от пълно разорение, той се видял принуден да прибегне към радикална мярка — да изхвърли йезуитите от владенията си. Но папата бил достатъчно хитър политик и прекрасно знаел колко е опасно да разярява членовете на всемогъщото братство. Затова, когато издал нареждането за тяхното заминаване, той обещал на йезуитите своето покровителство в онези страни, в които те решат да се настанят.

Той обнародвал була, отлъчваща в аванс от църквата онези монарси, които откажат на благочестивите отци убежище и предишните им привилегии. Но папските гръмове и мълнии вече не стряскали никого и не помагали на йезуитите.