Лео Таксил
Свещеният вертеп (105)

Християнството — религия на милосърдието

Приемникът на Инокентий Целестин II^[1] прекарал на престола пет месеца. По това време на Изток били предприети гонения срещу сектата на богомилите^[2], които още по-рано, при Алексей Комнин, бивали подлагани на преследвания и изгаряни на кладата.

Тези схизматици твърдели, че бог-отец е имал двама синове. По-големият, на име Сатанаил, се разбунтувал срещу баща си и бил изгонен на земята.

По такъв начин богомилите превърнали нашето земно кълбо в място за заточение на жителите на рая!

Сатанаил, както личи от учението на тези непоправими фанатици, запълвал свободното си време на земята, като сътворил целия видим свят…

Освен това богомилите твърдели, че Исус Христос, по-малкият син на милосърдния бог отец, е дошъл на земята по повеля на своя родител, за да разруши могъществото на Сатанаил и да го хвърли в преизподнята, след като отнеме от името му ангелската сричка „ил“.

Всъщност тази легенда е също толкова безсмислена, колкото и всички басни за сътворяването на света и земния рай. Нейното нещастие се състояло в това, че в някои подробности тя противоречала на каноническата легенда.

Както и да било, учението на богомилите се смятало за ерес, а църквата не се церемони с еретиците. Според твърдението на Матей Едески^[3] десет хиляди еретици били хвърлени в морето, включително и родната баба на Алексей Комнин.

Главата на сектата, монахът Нифонт, бил осъден на ужасни изтезания. Само религиозното изстъпление е способно на нещо подобно. Брадата на монаха била оскубана косъм по косъм (а тя, по думите на летописците, била гъста и дълга), след това, през време на разпита, палачът, който си разбирал от занаята, изтръгнал очите на жертвата си с пръсти. На края нещастният Нифонт бил изгорен на клада.

Не забравяйте: християнството е религия на милосърдието!

Когато умрял Целестин II, кардиналите и нотабилите на римската курия, без да предупредят нито народа, нито духовенството, се събрали в Латеранския дворец и тайно качили на престола кардинал Жерардо, който приел името Луций II^[4]. По нравствен облик Луций с нищо не се различавал от останалите папи на XII век. Неговите оргии не представляват нищо особено в историята на светия престол: Луций грешал, както се казва, умерено. Само жаждата му за господство не знаела никаква мярка.

По това време глава на Западната империя бил Конрад Благочестиви^[5], чийто характер изцяло оправдавал това прозвище.

Каквито и престъпления да замисляли папите, те винаги можели да разчитат на подкрепата на този император.

Скоро след възкачването на Луций II на престола из цяла Италия избухнали въстания. Грубият и надменен Луций не допускал да се противоречи и на най-дребните му желания и строго пресичал дори най-незначителните прояви на самостоятелност у своето паство. Изгаряйки от нетърпение да сломи час по-скоро римляните, Луций не дочакал пристигането на войниците, предоставени му от краля на Сицилия, показал прекомерна твърдост и това довело до народно въстание.

Вожд на въстанието бил Арнолд Брешиянски^[6], ученик на прочутия френски учен Абелар^[7]; той вдигнал римляните на въоръжена борба и със сила те си извоювали свободите, които папата им отказвал. Те организирали сенат и избрали един патриций за управител на Рим. Сенатът в пълен състав отишъл в Латеранския дворец и там от името на целия народ заявил, че Луций се лишава от всички права, които били придобити от папите. Сенатът поискал от представителите на църквата да се откажат от светските си владения, от светските грижи и работи и да се ограничат изключително с духовна дейност.

Светият отец с присъщото за този тиранин високомерие ги заплашил със страшно наказание. Но проникнатите от революционен дух римляни не се изплашили; в стремежа си да върнат на града неговото минало величие те учредили на Капитолий^[8] нов градски съвет и избрали петдесет и шест сенатори, по четирима от всеки окръг.

Тогава Луций поискал помощ от император Конрад. Сенатът научил за интригите на папата и на свой ред изпратил посланици при императора, за да му изложат истинското положение на нещата.

Конрад Благочестиви не отговорил на обръщението на римляните и дори не благоволил да приеме техните пратеници, а в същото време се отнесъл много благосклонно към папските легати и наредил да се комплектува в неговите владения армия за защита на светия престол.

Още преди легатите му да получат нареждането на императора, Луций, подкрепен от аристокрацията, щурмувал Капитолий. Въоръжен с брадва, светият отец започнал да сече портата на древното здание, откъдето някога сенаторите и консулите управлявали света^[9]. Но един камък (разбира се, не оня, върху който се канел да издигне своя храм Исус Христос^[10]) го ударил по главата. На другия ден Луций II се представил пред Саваот — бога на войната. Той прекарал на престола на апостолите по-малко от една година (10 март 1144 година — 3 февруари 1145 година).