Лео Таксил
Свещеният вертеп (207)

Завръщане на йезуитите

1599 година била извънредно доходна за върховния владика, защото на границата на XVI век се състоял поредният юбилеи. Над три милиона набожни глупци и всякакви любопитни наводнили вечния град. Приходите на Ватикана били грандиозни. Цели тонове злато и сребро се стичали в обширните подземия на папския дворец. Във Ватикана нямало място за даровете и папата помолил великия магистър на йезуитите за разрешение да използва подземията на поверения му колеж. Водачът на „черното братство“ не само му отстъпил помещението, но и пратил голям брой йезуити да помагат в търговията с индулгенции, разрешителни грамоти и останалите стоки на големия католически пазар.

Великият магистър разчитал, че неговата услужливост ще бъде възнаградена и ще накара първосвещеника да подкрепи йезуитите в техния спор с доминиканците относно догмите.

Климент VIII наистина се намесил в тази разпра, но не пожелал да се изкаже открито в полза на никоя от двете страни. Разгневените отци вдигнали срещу папата всички колежи на своя орден, започнали да изказват съмнения за законността на избирането му, позволявали си дори да твърдят, че „по въпросите на вярата съвсем не е задължително съобразяването с мнението на папата“.

Разяреният Климент насмалко не разтурил йезуитския орден, но испанският крал се намесил енергично. „Впрочем — добавя летописецът, — услугите, оказани на папата от йезуитите в Англия, и тяхното усърдие във Франция настроиха папата благосклонно към този орден.“

Изгонените от острова английски йезуити не се побояли да се завърнат там след смъртта на кралица Елисавета и отново започнали да кроят интриги. На свой ред френските йезуити успели да спечелят симпатиите на мнозина влиятелни сеньори, включително и на кралицата Мария Медичи^[1].

Те разпространявали из Париж пасквили срещу краля в парламента и пристъпили към организиране на заговор срещу Хенрих IV.

Техните открити действия стреснали краля и той решил да покани йезуитите да се върнат в страната му. Но преди да направи тази толкова оскърбителна за неговото достойнство стъпка, той събрал приближените си и съобразявайки се с тяхната омраза към йезуитите, им заявил следното: „Господа, изправени сме пред дилемата — или да върнем в нашето кралство йезуитите, след като снемем от тях проклятието и позора, които те напълно заслужават, или да ги преследваме най-жестоко, като им забраним да се доближават до нашите владения. Това решение крие опасни последици. Ние винаги ще трябва да бъдем нащрек, да носим броня дори в собствените си стаи, да не слагаме залък в устата си, преди да е проверена храната ни от лекари, да треперим дори когато към нас се приближават и най-верните ни поданици, защото тия хора навсякъде имат агенти и много майсторски могат да настройват умовете според нуждите си. Страхът от йезуитите ще превърне живота ни в ад.“

Разбирайки, че е безсмислено да спорят, кралят, сеньорите и министърът Сюли отговорили, че те се осланят изцяло на неговото благоразумие.

Хенрих веднага подписал указ, с който разрешавал на ордена на Исус да се завърне във Франция. Но членовете на парламента, които били далеч по-несговорчиви от придворните на краля, отказали да утвърдят разпоредбата, докато йезуитите не сменят името на ордена си и не променят неговия устав.

Сигурни, че ще могат да се завърнат във Франция, без да изпълнят каквито и да било условия, черните рицари категорично отказали да се съобразят с исканията на парламента. В крайна сметка негодниците възтържествували, защото Хенрих IV заповядал на членовете на парламента „просто и без протакане“ да утвърдят връщането на йезуитите.

Всеки знае каква награда получил кралят от последователите на Лойола: няколко години след тяхното завръщане, на 14 май 1610 година, Хенрих загинал от кинжала на фанатика Франсоа Раваляк.