Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Calotte et calotins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Свещеният вертеп

Второ издание

Преводач: Борис Мисирков

Редактор: Димитър Попиванов

Художник: Петър Добрев

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактори: Станка Милчева и Васил Ставрев

Коректор: Ани Байкушева

Дадена за набор: м. ноември 1980 г.

Подписана за печат: м. април 1981 г.

Излязла от печат: м. май 1981 г.

Печатни коли: 34,50

Издателски коли: 31,72

Формат: 60/84/16

Издателство на Отечествения Фронт — София, 1981 г.

ДП „Тодор Димитров“ — София, 1981 г.

История

  1. — Добавяне

Лутер и Лъв X

Въпреки общата потиснатост и затъпяване на умовете намерили се хора, които храбро се сражавали срещу папството, опитвайки се да изтръгнат народа от властта на затъналата в разврат, лицемерие и грехове църква. Колкото и напразни да били усилията на реформаторите, сред които тогава изпъквал Лутер, ние все пак трябва да признаем тяхното мъжество, защото те рискували живота си, като се опълчвали срещу римската църква.

В 1510 година, през понтификата на Юлий II, монахът от августинския орден[1] Лутер бил изпратен по работа в Рим.

„Аз станах свидетел на такива безобразия — казва той в едно от съчиненията си, — че още тогава реших да посветя живота си на унищожаването на папството, на изкореняването на лъжата, осквернила религията поради користолюбието на свещениците и безнравствеността на папите.“

След като се завърнал от града на апостолите, Лутер смело се обявил срещу папската непогрешимост.

Народи, слушайте, аз искам да ви покажа истинското лице на вашия потисник — папата. Аз дойдох при вас в името на Исус Христос и ви приканвам: не се покорявайте на папата, забийте нож в сърцето му, смятайте всички негови привърженици за разбойници, дори ако са крале или императори. Да бях глава на империята, аз щях да вържа заедно и папата, и неговите кардинали и да ги хвърля в Тибър. Нека се изкъпят! Водата ще излекува тия свине, тя ще подейства добре на техните проядени от позорни болести телеса. Кълна ви се в това и нека спасителят ми бъде свидетел.

Още това изказване предвещавало жестоката, кървава и безмилостна война, която по-късно повели с нечувано упорство двата противоположни лагера — католиците и реформаторите. Първите разполагали с оръжие, затвори и средства за изтезание, на техните услуги била инквизицията, те се опирали на невежеството на народа, свикнал да вижда в папата наместник на бога. Противниците на римската църква нямали друго оръжие освен словото: те трябвало да извикат на помощ цялото си красноречие, за да стане проповедта им разбираема за народа, да заговорят на достъпен за всички език, без да се страхуват от вулгарни, а понякога и направо цинични изрази, за да проникнат в невежите, затъпели от суеверия умове нравствените представи за живота.

Такъв бил ораторският метод на проповедниците от онази епоха. Интересна илюстрация представляват думите на Томас и Оливие Майар, правоверни духовници, които в никакъв случай не могат да бъдат заподозрени във враждебно отношение към църквата и религията.

„Докога, вие, нечестиви свещеници, ще ни позорите с разврата и греховете си?! — възкликвал монахът Томас от амвона на черквата в Бордо. — Кога ще престанете да тъпчете благоутробието си с всякакви ястия и замайващи напитки? Стига сте грабили бедните и стига сте прибирали уличници в постелята си… Знам, вас не ви е грижа, че хората умират от глад пред вратите ви, докато вие безсрамно търгувате със светото причастие и отнемате имота на вдовици и сираци под предлог, че спасявате душите им от чистилището. Бъдете проклети вие, дяволи, прелюбодейци, които викате на изповед младите девойки и жени, за да ги вкарвате в грях. Проклети да сте вие, свещеници, луцифери, които замъглявате човешките умове и вкарвате в съблазън непълнолетни със скверното си сластолюбие. Позор за вас, които сте превърнали домовете си в блудилища!…“

Оливие Майар, бивш проповедник на Людовик XI, още по-остро разобличава служителите на църквата:

Аз отдавна наблюдавам как абатите, свещениците, монасите и прелатите препълват сандъците си, как разхищават църковното имущество и грабят добрите християни като нощни разбойници; виждал съм как сутани, калимавки и раса дни и нощи развратничат в публичните домове. Каноници и достопочтени духовници държат домове за разврат, продават вино, плащат на сутеньори и проститутки. Виждал съм много пъти как духовници, преоблечени с войнишки дрехи или с контешки костюми, се разхождат с весели девици. Аз познавах един епископ, който всеки ден караше девойки да му поднасят вечерята голи, за да възбудят апетита му. Познавах и друг, който държеше цял харем от малки момчета… Преди да се отдаде на позорното сластолюбие, този развратник изтръскваше от кесията си сребърни монети и караше момчетата да се бият за тях.

Колкото и гнъсно да е това, съществуват още по-срамни неща. Някои епископи раздават енории само на онези свещеници, чиито майки, сестри, племенници или роднини са платили за енорията с честта си.

Отговорете, гнъсни епископи и свещеници, нима евангелието ви проповядва, че продажните са блажени? Че пияниците и сутеньорите са блажени? Че блажени са онези, които се домогват до високи постове чрез подло угодничество? Вървете по дяволите, мерзавци! Как ще се осмелите да се изправите в смъртния си час пред лицето на Христос — пияни, със заграбеното злато, заобиколени от блудници, от вашите съжителки и племенници и от останалите жертви на низките ви страсти? Да бъде проклета цялата глутница от шарлатани, мошеници и изнудвачи!

Аз знам, че като заклеймявам вашите престъпления, рискувам да ми забият ножа в гърба, както много пъти се е случвало с онези, които са правили опити да преобразят капитулите и манастирите. Но страхът от вашия кинжал не ще ми запуши устата, не ще заглуши моя гняв. Аз няма да мълча и ще ви кажа цялата истина.

Излезте, жени — вие, които продавате тялото си на сановниците и монасите, излезте, пияници и крадци!…

Елате насам, вие, монахини, които пълните подземията на манастирите с трупове на новородени! Каква присъда ще чуете вие, когато децата посочат бащите и палачите си? Нима огненият дъжд няма да изпепели тия обители, както някога е изпепелил Содом и Гомора? Нима земята няма да погълне свещениците и епископите?…

Да, братя мои, близък е часът, когато господ ще осъди строго и справедливо глутницата тунеядци, паразити, блудници, разбойници, крадци и убийци!

Нравственото падение било въпиюща очевидност. Лутер смело се нахвърлил върху затъналата в порочност римска курия. Тезисите, в които той нападал изповедта, чистилището и индулгенциите, били окачени пред входа на черквата[2].

Доминиканците няколко пъти се опитвали да убият августинския монах, но той имал добра охрана. Папата бил принуден да търси друго средство, за да си разчисти сметките с опасния противник. Той поискал Лутер да се яви в Рим и да изложи доктрината си. В този дух той изпратил писмо до курфюрста на Саксония и поискал от него да предаде Лутер на римския легат в Германия.

За щастие, курфюрстът не се оставил да го измами лицемерното смирение на светия отец и се досетил за престъпните му намерения. Той отговорил на папата, че реформаторът може да бъде разпитан в родината си толкова добре, колкото и в Рим. На Лъв X не му оставало нищо друго, освен да изпрати на процеса на Лутер свои видни богослови.

Лутер веднага се възползвал от случая да защити официално възгледите си. Преди да отиде на процеса в Аугсбург — градът бил избран от папата, — той се снабдил с гаранционно писмо от императора.

Отначало представителите на римската курия се опитвали да привлекат монаха на страната на първосвещеника, като му предлагали най-различни почести и богатства, само и само публично да се покае пред негово светейшество. След като се убедили в неговата неподкупност, емисарите на Лъв X започнали да го заплашват. Но реформаторът останал непоколебим и заявил, че никакви съображения не ще го принудят да промени дори и един ред от това, което е написал.

Когато кардиналът легат видял неговата упорита съпротива и разбрал, че трябва да се ликвидира час по-скоро разцеплението, той решил да арестува Лутер. Августинският монах се досетил за намеренията му и правилно сметнал, че не бива да разчита на гаранционното писмо на императора (защото помнел съдбата на изгорения Хус). Той избягал от Аугсбург и така се спасил от трагичната участ на първите апостоли на Реформацията.

Докато учението на Лутер будело съвестта на народите и стремително се разпространявало из Европа, папата се забавлявал, без да разбира важността на станалото. Той пропуснал момента, когато властта на първосвещеника била поставена на карта. Броят на привържениците на Лутер растял с всеки изминат ден. Мнозина сеньори, чиито земи били заграбени от папата, се наредили под знамето на реформатора, понеже не искали да имат пастир, който мисли само за събирането на данъци.

Новите идеи се разпространявали нашироко и бързо. В края на краищата, въпреки лекомислието си Лъв X сериозно се изплашил. Той препрочел съчиненията, в които бил подложен на остри нападки, но не си направил труд да отговори на тях. Това била голяма грешка, тъй като по онова време една негова декларация още би могла да намери отзвук сред вярващите. Постепенно авторитетът на папата падал все по-ниско и по-ниско, а авторитетът на противника му растял. Когато разбрал най-сетне опасността, Лъв X решил да действа по-енергично, но моментът бил пропуснат.

Той изпратил на Карл V[3] послание с молба да арестува Лутер и да го предаде на съда на инквизицията. След тази толкова решителна постъпка папата отново се отдал на удоволствията и спокойно зачакал отговора на императора, като смятал, че няма нищо по-лесно от това, да арестуваш някакъв разбунтувал се срещу църквата монах. Но какво било негодуванието му, когато в отговора си Карл му съобщил, че въпреки цялото си желание да бъде полезен на негово светейшество, той не може да посегне на свободата на монаха предвид на настроенията в Гермния, където проповедта на реформатора е намерила много съчувственици.

Карл се страхувал да не предизвика междуособна война или най-малкото — недоволството на влиятелните князе, от чиято подкрепа се нуждаел. В същото време като истински император той не можел да не окаже услуга на първосвещеника, когато ставало дума за потискане на свободната мисъл, макар и още в зародиш. И могъщият император обещал да свика сейм, на който се надявал да осъдят Лутер. Той помолил папата преди свикването на сейма да анатемоса още веднъж водача на Реформацията, за да сплаши сеньорите и да осигури осъждането.

Светият отец имал неблагоразумието да послуша императора.

Лутер се възползвал от текста на тази анатема и произнесъл най-яростната си реч, която завършвала със следните думи:

Както изгарят моите трудове в Рим, аз хвърлям в огъня булите и декреталиите на тоя княз на мрака и заклинам всички хора да ми се притекат на помощ, за да хвърлим в същия огън Лъв X и апостолския му трон заедно с всички кардинали от свещената колегия.

Той помолил да му донесат един мангал и в присъствието на бушуващата народна тълпа изгорил папската була за отлъчването си.

По този начин проклятието на светия отец предизвикало възторг сред неговите противници, защото простият монах, който се осмелил публично да унищожи декрета на първосвещеника — дързост, каквато не би си позволил нито един крал или император, — заслужил възхищение.

Карл V се явил на заседанието на сейма, за да изпълни обещанието си към Лъв X. На римския легат, представител на обвинението, било наредено да направи всичко, за да не се изплъзне страшният враг, дори ако се покае публично.

Приятелите на Лутер се разтревожили много и го заклевали да не изпробва лицемерието на папските емисари.

„Знам — отговорил им той — на каква опасност се излагам, но аз ще бръкна в гърлото на тия дяволи, ще им строша зъбите и ще изповядвам божието учение.“

Той бил конвоиран от сто души, отлично въоръжени. Близо до Вормс Лутер бил посрещнат от възторжена тълпа и пристигането му в града, в който вече се били събрали съдиите, приличало на триумфално шествие.

Ентусиазираното посрещане на Лутер хвърлило враговете му в отчаяние, колкото и да се стараели те да скрият това. А омразата им открито проличавала в пристрастието, с което го разпитвали.

Ние храним към лутеранството[4], калвинизма[5] и безбройните други разновидности на протестантството не по-големи симпатии, отколкото, да речем, към католицизма. Всички религии, какъвто и бог да провъзгласяват — Йехова, Христос, Буда[6], Вишну[7], Индра[8] и т.н. чак до идолите, на които се кланят диваците, — се стремят да поробят човека. Всички те са еднакви. Но трябва да признаем, че през първите години на Реформацията новото движение било почти изключително народно и нанесло съкрушителен удар на теократичната тирания. Наистина, по-късно протестантството закостеняло, не направило нито крачка напред и затънало в предразсъдъците, които основателят на тази религия — толкова плах реформатор, колкото и мъжествен борец — сметнал за нужно да запази.

Самият Лутер бил фактически консерватор. Зад пламенните му речи се криели твърде умерени стремежи, но независимо от желанието си, като громял папския абсолютизъм, той възраждал свободата на човешката мисъл.

На всички въпроси на римския легат Лутер отговарял твърдо. Той не само не се отказал от възгледите си, но бил готов и да ги защити публично. Предложението му било отхвърлено. Представителите на сейма не били толкова наивни, за да позволят на реформатора отново да възтържествува. Легатът заявил, че поведението на Лутер е оскърбително за църквата и разгласяването на дискусията само ще я опозори още повече; обвиняемият е длъжен да се оправдае пред своите съдии. След като новите опити да убедят Лутер не сполучили — реформаторът твърдо държал на своето, — обвинителите пак пуснали в действие старото средство: те му обещали бенефиции и кардиналска шапка. Но нито обещанията, нито заплахите не разколебали упорития противник.

Безсилни да посегнат върху свободата и живота на прочутия монах, понеже се страхували да не предизвикат открит бунт, съдиите взели решение да го изгонят от империята.

За да предпазят Лутер от покушение, неговите приятели го посрещнали, когато се връщал от сейма, и тайно го откарали в един замък, където той живял почти цяла година. Словото му заглъхнало, обаче неговите съчинения продължавали започнатото дело. Кралете, аристокрацията, кардиналите, епископите и монасите се обединили в свещен съюз и с огън, меч и отрова повели борба срещу врага, който заплашвал да подкопае завинаги тяхната власт.

В разгара на събитията Лъв X продължавал да избягва всичко, което можело да му попречи и да се наслаждава на живота. Това равнодушие на папата в една сложна обстановка, която изисквала от католическата църква да напрегне всичките си сили, предизвикало естественото негодувание на неговите привърженици. Обвинявали папата в слабост, страхливост и недалновидност, упреквали го за безгрижния светски живот, който той продължавал да води, за лова, концертите, представленията, банкетите и другите развлечения.

Лъв X не обръщал внимание на нищо. Когато една делегация на аристократите дошла при него с настойчива молба да преодолее своята апатия, той обърнал всичко на шега и поканил посетителите си да вземат участие в пиршествата. Малко преди осъждането на Лутер от Вормския сейм във Флоренция умрял братът на Лъв X Джулиано Медичи, който завещал цялото си огромно богатство на своя незаконен син. Папата веднага оженил племенника си Лоренцо Медичи за една млада френска принцеса; сватбата била отпразнувана с голямо великолепие в Париж. Бедният народ и този път платил разноските. Принцесата скоро умряла при раждане, като оставила дъщеря, която по-късно си спечелила толкова печална слава — Екатерина Медичи[9]. Лоренцо не надживял много жена си и умрял на 29 април 1511 година.

Папата останал единствен представител — по мъжка линия — на основния клон на Медичите. Това било тежък удар за Лъв X. Всичките му усилия да натрупа големи богатства за своя род се оказали безсмислени. Честолюбивите замисли го напуснали. Може би и по тази причина Лъв X се отдал с удвоена жар на развлеченията.

Неговата страст към това, за която вече споменахме, се разгоряла още по-буйно. С положителност можем да кажем, че в дъното на душата си той предпочитал лова на елени или глигани пред съзерцаването на възвишени творения. Ако животното му се изплъзвало, в изблик на гняв той започвал да бие нещастния водач на лова, докато той не рухвал окървавен на земята. Ако ловът бил сполучлив, той обсипвал водача с подаръци. Не по-малко обичал той и изисканите вечери във Ватикана. За една нова рецепта за рагу ценителят на изтънчените блюда награждавал с висок сан. Трапезата на Лъв X се обслужвала от четирима специалисти, които се занимавали с изобретяване на нови ястия. На техните старания човечеството дължи рецептата за специални кренвирши, шпиковани с пауново месо. Само трапезата на папата струвала на християните седем милиона годишно!

В папските празненства участвали стотици шутове, актьори и поети, които забавлявали негово светейшество със стихотворения и неприлични комедии. Красиви девойки и юноши, изкусни в разврата, доставяли наслада на достопочтените гости. Папата ги подбирал след грижливо проучване на техните качества и способности.

С една дума, оргиите на Лъв X по нищо не отстъпвали пред оргиите на Борджия. Безгрижният първосвещеник се забавлявал чак до смъртта си. Той умрял внезапно (на 1 декември 1521 година), без никакви видими причини. Лекарите подозирали отравяне.

Бележки

[1] Августинският орден — просяшки монашески орден, основан в 1243 г. и възприел устав, който уж бил написан от свети Августин. Поддържал папската власт в борбата й срещу народните движения.

[2] На 31 октомври 1517 г. Лутер заковал своите 95 тезиса на вратата на катедралата във Витенберг Това негово действие сложило началото на реформационното движение в Германия.

[3] Карл V — испански крал (1516–1555 г.) и германски император (1519–3555 г.).

[4] Лутеранство — едно от главните течения в протестантството, изповядвано от германската буржоазия, която се страхувала от народните движения и търсела компромис с феодалните князе. В лутеранството обредите са по-прости, запазени са само две тайнства (кръщението и причастието), за източник на истината се признава само „светото писание“ (но не и решенията на съборите и папите); ударението се слага не на обредите, а на проповедта, понеже човек се освобождава от греховете само с помощта на вярата. Общините се възглавяват от пастори и се подчиняват на епископите и на колегиалните органи на управление — синодите. Най-голямо разпространение е намерило в Германия, скандинавските страни и САЩ.

[5] Калвинизъм — разновидност на протестантството (по името на основателя на движението Жан Калвин — 1509–1564 г.). Възникнал в Швейцария, по-късно се разпространил в Холандия, Англия, Шотландия, САЩ, Франция, Унгария и Чехия. Установява евтина църква с републиканско устройство (отменят се епископствата, изборите на църковното ръководство — на пасторите и презвитерите — се провеждат от самите миряни); богослужението е сведено до проповеди, съвместни молитви и песнопения, липсват икони, свещи, кръст, олтар, специално облекло за духовенството. Признава божественото предопределение на човешката съдба, според което на едни хора е писано небесно блаженство, а на други — вечни мъки. Подкопавал вярата в съсловните привилегии, станал оръжие в ръцете на буржоазията, която се борела срещу феодализма.

[6] Буда — санскр., будха (прояснен от знанието, проумял) — Сидхарта Гуатама, легендарен основател на древноиндийската религия будизъм. Неговият живот се датира от будистите с годините 624–544 преди н.е. Когато навършил 36 години, бил осенен от „истинско знание“, след което започнал да се нарича Буда. До края на живота си проповядвал из цяла Индия. В негова чест започнали да строят храмове и възникнал сложен култ.

[7] Вишну — един от главните индийски богове, бог на слънцето, спасител на човечеството от злото и тъгата.

[8] Индра — индийски бог на бурята и гръмотевиците, покровител на царската власт.

[9] Екатерина Медичи — 1519–1589 г. жена на Хенрих II, френски крал (1547–1559 г.).