Лео Таксил
Свещеният вертеп (247)

Римската република

Пий VI бил вече на години, когато го съборила тежка болест. Само за няколко дена състоянието на първосвещеника толкова се влошило, че приближените му сериозно започнали да се замислят за издигане на кандидатурата на нов папа. Смъртта му се очаквала всеки ден и кардиналите добре разбирали, че ако тронът остане вакантен в такъв един несигурен момент, това ще заплаши съществуването на самия папски институт. Ценностите, които първосвещеникът бил събрал, за да заплати откупа на града, още се намирали във Ватикана. Понеже не се съмнявали в близката кончина на светия отец, синовете му стигнали до извода, че е по-добре да скрият милионите в своите сандъци, отколкото да ги дават на френската република. И мошениците си присвоили съкровищата. Но Пий неочаквано оздравял. Изчезването на парите вероятно го е разтревожило извънредно много, но когато се научил, че обирът е извършен от неговите синове, той веднага се успокоил.

Но как да се компенсира огромната сума? Пий VI прекалено дълго бил злоупотребявал с търпението на френското правителство и вече не можел да разчита на отстъпки или на това, че ще успее да го излъже още веднъж.

Откъде можели да се съберат средства в разорената страна? Пий разбрал, че след всички проведени от него данъчни операции е безсмислено да се покачват отново налозите.

Оставало му само едно — да се обърне към духовенството. В манастирите и катедралите, в разкошните дворци на кардиналите и епископите били натрупани несметни богатства. Сумата, от която се нуждаел първосвещеникът, представлявала само прашинка от огромното състояние, капка вода в безбрежния океан. Но никак не е лесно да получиш дори толкова от църковните лешояди. Те са свикнали да харчат парите си само за удоволствия. И все пак светият отец се обърнал към духовенството. Расоносците се разбунтували. Те започнали да крещят за тирания, проклинали папата в проповедите си, наричали го крадец, кръвосмесител и мъжеложец и подстрекавали народа да въстане.

Междувременно пристигнал Жозеф Бонапарт^[1], който поискал да се изпълни договорът и да бъдат освободени италианците, арестувани за техните политически възгледи. Римляните подкрепили французите, защото виждали в тях свои спасители. Пеейки патриотични химни, ликуващата тълпа се насочила към резиденцията на представителите на републиката и ги приветствала с бурен ентусиазъм.

Когато видял тази манифестация, първосвещеникът разбрал, че няма сметка да се кара с духовниците. Мирът между служителите на църквата и техния достоен глава бил сключен.

След като уредил този въпрос, Пий заповядал да бъдат прекратени народните вълнения. Злобата на първосвещеника спрямо проклетите французи, които събудили у неговите поданици стремеж към свобода, била безгранична и той решил да се възползва от уличните безредици.

По улиците и площадите на Рим невъоръжените граждани викали: „Да живее свободата!“ Жестокият Пий изпратил срещу тях войници, които безмилостно разстрелвали жителите, без да щадят никого, дори жените и децата. След това папските еничари нахлули в сградата на френското посолство и поискали да им бъдат предадени италианците. Жозеф Бонапарт и неколцина офицери се опитали да им окажат съпротива, но какво могат да направят шепа хора срещу няколкостотин наемници?

Италианците, които възложили прекалено големи надежди на неприкосновеността на посолството, били унищожени безмилостно, същата участ постигнала и неколцина французи, включително и генерал Дюфо. Той бил убит при опит да защити италианците.

Подобни ексцесии се наблюдавали и в други градове на Папската област. Във Верона били избити хиляди граждани. Бандите на насилниците нахлували в болниците и избивали на място ранените и болни французи или ги хвърляли в реката. По такъв начин били унищожени четиристотин души.

От името на дипломатическото тяло испанският посланик изразил енергичен протест.

„Отчаян съм — смутено му отговорил първосвещеникът. — Моите хора са действали по своя инициатива. По време на сблъсъка, когато е загубил живота си храбрият генерал Дюфо, аз се молех в параклиса си за процъфтяването на Френската република.“

Възмутен от безсрамната лъжа, Жозеф Бонапарт поискал от папата да накаже незабавно виновниците, като го заплашил, че ще напусне Рим. След като не получил отговор, той отпътувал от града заедно с целия персонал на посолството.

Скоро след това френските войски начело с генерал Бертие^[2] влезли триумфално в Рим. Този път светият отец напразно се обръщал към мадоните и светците, нищо не му помогнало; освен това италианците навсякъде започнали да се побратимяват с френските войници.

Пред вратите на града една депутация приветствала генерал Бертие като освободител и му съобщила, че в Рим е прогласена свободата. Бертие влязъл в града, съпровождан от бурните аплодисменти на римляните, тълпата викала: „Да живее републиката!“

Когато наближил Капитолий, генералът се спрял и произнесъл високо:

Катоне^[3], Помпей^[4], Цицероне^[5] и Бруте^[6], свободните французи ви приветстват на Капитолий, където вие толкова често сте защищавали правата на народите и сте прославяли Римската република. Чедата на галите дойдоха на прочутия хълм с палмова клонка, за да издигнат тук олтари на свободата. А вие, римляни, които си извоювахте вашите законни права, огледайте свещените паметници около себе си и си върнете някогашното величие на вашите бащи!

След възторжено приетата реч Бертие се завърнал в лагера си.

Изплашеният Пий VI се укрил във Ватиканския дворец. Той изпратил при генерал Бертие най-високопоставените си придворни за мирни преговори. Бертие отказал да приеме пратениците и наредил да им съобщят, че той не признава авторитета на папата и очаква делегатите на Римската република.

Римските граждани повярвали в подкрепата на Франция и сформирали демократично правителство. Те запечатали с червен восък музеите, обществените места и всички скъпоценни предмети, които украсявали църквите, за да ги спасят от алчния свети отец. Мнозина кардинали били екстернирани от Рим, а най-виновните — хвърлени в затвора.

Що се касае до самия първосвещеник и двамата му синове, народът проявил великодушие към тираните, не посегнал на живота им, а само конфискувал намерените у тях богатства.

С дъщерята на папата постъпили още по-снизходително: правителството й оставило по-голямата част от подаръците, които тя била получила от баща си. Тя била изпратена в Тиволи, където я утешавали безброй поклонници, заместващи й останалите в Рим възлюбени, единият от които бил едновременно неин брат и мъж, а другият — баща и велик глава на християнския свят.