Лео Таксил
Свещеният вертеп (251)

Връщане към средновековието

Пий VIII^[1] продължил политиката на своя предшественик: той изпратил до всички епископи окръжно, в което поощрявал всяка борба срещу републиканските и особено срещу враждебно настроените спрямо църквата писатели. „Почитаеми братя — писал първосвещеникът, — трябва да се откриват опасните софисти, да се изправят пред трибуналите и да се предават в ръцете на инквизиторите, за да могат по време на изтезанията да си спомнят за истинската вяра.“

Пий VIII със задоволство наблюдавал преследванията, на които били подложени либералите в Италия, Португалия и Испания. Германия — напротив — не се вслушала в неговите искания: германските князе и монарси открито заявили, че духовната власт изцяло се подчинява на светската. И светият отец не посмял да настройва германското население срещу неговите управници.

Във Франция Карл X, който се намирал под влиянието на тайния съвет, се стремял да подражава във всяко едно отношение на Фердинанд VII Испански, възобновителя на старинните укази срещу богохулството и светотатството. И макар че властта на френския крал била ограничена, той издал заедно с гнусните си съветници известните юлски ордонанси^[2] от 1830 година.

Избухнала революция, но както е известно, извоюваната свобода дала облаги единствено на буржоазията. Луи Филип^[3], когото тя качила на трона, побързал да декларира пред папата своето покорство и уважение. Пий VIII признал „краля на барикадите“ само след дълги молби. Най-сетне той се съгласил със свито сърце, но скоро заспал вечен сън и бил сменен от Григорий XVI^[4].

Още когато бил кардинал, новият папа омъжил за един бръснар любовницата си, която му родила седем деца. За да възнагради берберина и да си запази правото на сношения със своята възлюбена, той предложил на мъжа й длъжност в двореца с кардиналска заплата.

Преди избирането си Григорий XVI, който бил голям любител на плътските радости, привидно се посветил само на бога. Но щом се възкачил на престола, той възродил обикновения си начин на живот. Наистина поради преклонната му възраст гастрономическите удоволствия започнали да заемат в неговия живот повече място от любовните наслади. Той се тъпчел с храна до такава степен, че често пъти се налагало да го изнасят на ръце от залата за пиршества.

Духът на неверието и безбожието с всеки изминат ден все повече се разпространявал из Италия. Тогава Григорий възложил на йезуитите да организират мирен кръстоносен поход в името на католицизма. Синовете на Лойола шетали по селата, побивали кръстове, изнасяли проповеди — с една дума, стараели се да вдигнат градуса на религиозното чувство. Нахалството им стигнало дотам, че те отново накарали мадоните и светиите да вършат чудеса. Скоро в папските земи не останала селска църква без механизирано чудо. В един параклис, божията майка проливала сълзи, в друг — от тялото на Христос шуртяла алена кръв, в трети вдигал ръце и си мърдал главата някой апостол. Когато била изчерпана галерията на славните обитатели на небесното царство, когато те изпълнили целия си репертоар, йезуитите се заели да одушевяват животни.

Публиката получила възможността да види светия дух под формата на гълъб, да чуе как петелът на свети Петър кукурига толкова натурално, че можел да бъде взет за селски; демонстрирани били и витлеемската магарица и други животни, които ревели, блеели, ръмжали и лаели всяко посвоему.

Отначало всичко вървяло отлично. Йезуитите успешно водели религиозната си пропаганда — фабрикували чудодейни предмети и ги продавали скъпо и прескъпо на свещениците, а те на свой ред също не били на загуба, защото извличали от цялата тази механизирана бутафория огромни приходи. По-скоро конкуренцията нанесла смъртоносен удар на този клон от промишлеността, който процъфтявал благодарение на простотията и суеверието, от една страна, и на мошеничеството, от друга.

Ето какво станало.

Всяка енория си имала свое чудо, получено от братството на Исус. А на вярващите им се искало да зърнат мадоната, светците и животните, които принадлежали на съседните черкви. Свещениците, естествено, били против това, защото не желаели даровете на енориашите им да попаднат в ръцете на конкурентите. Всеки служител на църквата се стараел да дискредитира чудесата на своя съперник и пламнала същинска война. Енориашите, разбира се, започвали да защищават своите пастири и скоро във всяко село от Папската област възниквали същински отряди от фанатици. Тяхното религиозно умопомрачение не можело да не доведе до кървави сблъсъци.

Когато религиозните процесии се срещали на границата между своите енории, свещениците повеждали гръмогласни препирни. Всеки хвалел своите чудотворци, преувеличавайки вълшебните им способности и оскърбявайки противниците си с груби ругатни. Пламвала кавга. Свещеници, клисари, псалтове, деца от хора, послушници и вярващи се нахвърляли настървено едни срещу други и се биели, докато не победи една от страните. В тези сражения кръстовете, свещниците и кадилниците често пъти се превръщали в смъртоносно оръжие.

За свое голямо съжаление папата бил принуден да забрави демонстрирането на чудодейни идоли.

Йезуитите били крайно ядосани от ликвидирането на този толкова доходен занаят. За да сложат край на проявите на либерализма в Италия, те решили да прибегнат до най-жестоки мерки. Била свикана конференция, където великият магистър на Исусовия орден произнесъл реч, в която обявявал истинска война на съвременното общество.

„Нашият век се отличава с една наистина твърде странна деликатност! — възкликнал той. — Да не са си въобразили хората, че пепелта на кладите е изстинала окончателно и че в нея няма да се намери поне едно въгленче, от което да пламне факлата? Безумци! За да ни оскърбят, те ни наричат йезуити. Знайте, че йезуитите готвят за вас нови екзекуции и изтезания… Ще дойде ден и ние пак ще станем повелители на народите!“

Италианците не се нуждаели от нови доказателства за реакционната политика на папата, който се стремял да върне историята назад и да възкреси времената на средновековното варварство.

За да съборят папството — този омразен общ враг и първопричина за всички бедствия, се обединили всички класи на обществото: буржоазията, работниците и дори аристокрацията. В много градове избухнали въстания и ако не била намесата на Франция и Австрия, папството щяло да бъде ликвидирано.

Битката била продължителна и ожесточена. Духовенството организирало милиция, съставена от тъпи фанатици и бандити без чест и съвест. При встъпването в отрядите на милицията се произнасяла следната клетва:

Заклевам се да не щадя никого от привържениците на отвратителната партия на либералите, да не проявявам съчувствие към плача на техните жени и деца, нито към стоновете на старците и да проливам кръвта им до последна капка, независимо от техния пол, възраст и обществено положение.

Хората, които били способни да положат такава клетва, не се спирали и пред най-дивите зверства. Те приличали повече на палачи и шпиони, отколкото на войни, но въпреки това оказали огромна помощ на Григорий XVI, когато той потушил движението и пристъпил към неописуемо жестоки репресии. Наистина спокойствието било твърде нестабилно и се крепяло само на страха. Най-сетне смъртта освободила Италия от тиранина, който я тормозел цели петнадесет години. Той умрял на 1 юни 1846 година след едномесечни мъки.

Няколко дена преди смъртта на първосвещеника симпатичният берберин забягнал от Рим заедно със съпругата си. Тази достойна двойка чудесно знаела какви чувства изпитва към нея народът и предвидливо се постарала да не допусне проявяването им. Освен ценностите, с които Григорий възнаграждавал любовницата си, съпрузите натоварили в специални фургони скъпите уникални мебели, украсяващи тяхното жилище. Свободни и щастливи, те се насочили към незнайни брегове, за да вкусят сладостта на почивката, която добросъвестно са били отработили, докато се намирали на служба при наместника на Христос.