Лео Таксил
Свещеният вертеп (201)

Напред, срещу йезуитите!

Намиращите се под влиянието на светия престол религиозни ордени и особено любимите синчета на Лойола не пожелали да последват примера на местните власти, които се подчинили на краля, и отказали да допуснат Хенрих IV до участие в публичните молитви. В проповедите си те го обиждали толкова остро, че кралят решил да възобнови стария спор между братството на Исус и университета.

Докато траяла подготовката за борбата, учените мъже и йезуитите се бомбардирали с памфлети. Първите наричали гарваните на Лойола „отровители, виновници за безредиците, подстрекатели към убийство“. Чернокапците надигнали срещу университета цяла армия от църковни лицемери и фанатици. Когато двете партии се изправили пред парижкия парламент, известният теолог Антоан Арно^[1], на когото била възложена защитата на университета, произнесъл знаменитата си реч, в която дал красноречива характеристика на синовете на Лойола.

Дойде време да разберат народите какво представляват йезуитите, време е да осъдим кръвожадните лешояди, които се въртят над главите ни и се стремят да ни погълнат. Тия отвратителни заговорници се канят да повторят във Франция подвизите си от Америка, където двадесет милиона мъже, жени и деца бяха озлочестени, изгорени или удушени за възтържествуването на истинската религия. Нека всички знаят, че любовта на йезуитите към златото е не по-малко ненаситна от жаждата им за кръв: те са унищожавали населението на цели острови, за да утолят своята алчност, принуждавайки мъжете да се погребват живи в мините, а жените — да обработват почервенялата от кръвта на собствените им деца земя. Те изобретиха нови, масови изтезания, на които са били подлагани четири хиляди души едновременно, съблечени голи и приковани един за друг с железни вериги. В продължение на няколко месеца те ги били по три пъти на ден, за да изтръгнат от нещастниците признание за мястото, където се намират скритите съкровища. А тъй като жертвите нямало какво да съобщят, на края ги пребивали до смърт с тояги. За да се спасят от варварите-йезуити, нещастните индианци забягват в планините, където от отчаяние се бесят по горските дървета заедно с жените и децата си.

Последователите на Игнатий Лойола изпращат хайки по стъпките на бегълците, сякаш те са глигани или елени, и позволяват на кучетата си да ги изяждат. Оцелелите биват принуждавани да събират мед и восък в горите, където ги душат змии и разкъсват тигри.

Алчността на йезуитите и презрението им към човешкия род са такива, че когато пренасят роби от един остров на друг, те не се грижат за големината на корабите и при най-малкото вълнение изхвърлят хората в открито море. Когато плува между островите, човек няма нужда нито от компас, нито от морска карта — достатъчно му е да се ориентира по останките от труповете на индианците, които плуват в морето…

Смелият защитник на университета настоявал всички йезуити да бъдат осъдени и изгонени незабавно от Френското кралство.

Отначало „черните мъже“ се стреснали, но скоро се окуражили. Климент VIII още не бил дал на Хенрих IV прошката, за която той настоявал толкова много, и лесно издействал от краля да се отложат дебатите и процесът.