Лео Таксил
Свещеният вертеп (70)

Писмо на Исус Христос

Бенедикт VIII бил сменен на папския престол от брат си Йоан XIX^[1].

Приблизително по същото време умрял Хенрих II и оставил короната на Западната римска империя на своя син Конрад^[2]. В 1027 година Конрад пристигнал в Рим заедно със съпругата си Жизел, за да бъде коронясан от папата. На церемонията присъствал кралят на Англия и Дания Канут^[3], който бил пристигнал при светия отец с оплакване по повод на прекомерните данъци, налагани от римската курия на поклонниците от неговото кралство, както и с искането да се намалят сумите, внасяни от неговите архиепископи в папската хазна.

Паричните въпроси били най-уязвимото място на Йоан XIX. С неизмеримата си алчност и користолюбие той надминал всички свои предшественици, а те, както знаем, също не са били образец на безкористие. Впрочем за мнозина от първосвещениците на Рим важи епиграмата: „Приемай, вземай и кради — това са трите любими заветни думи на папата.“

За него нямало прегради, когато ставало дума за обогатяване на хазната му. Вярващите, за да получат аудиенция при негово светейшество, трябвало да поднесат на папата не някакво дребно подаръче (както на съвременните хетери за честта да закусиш под един покрив с тях), а истински дарове. Колкото по-големи били даровете, толкова по-добър бил приемът. Не само поклонниците от кралството на Канут страдали от неизмеримата алчност на светия отец, поклонниците от другите страни си патели не по-малко.

Йоан XIX правел пари абсолютно от всичко: от опрощаването на греховете, от благословиите и дори от анатемите.

Епископите много се дразнели от търговската жилка на папата. Известно време след коронацията на Конрад в Лимож^[4] бил свикан събор на френските епископи, който забранил на римския двор да опрощава греховете на отлъчените от църквата без знанието на местните епископи.

Смисълът на тази забрана бил горе-долу следният: въртете си търговията, колкото ви душа иска, само че бъдете деликатни и ни предупреждавайте, за да спечелим и ние нещо от тази работа.

Съборът обсъдил освен това и мерки за въдворяване на ред във френското кралство. Работата се състояла в това, че след смъртта на лицемера Людовик Кротки в империята на Карл Велики настъпила пълна анархия. Във Франция, Германия и Италия дребните князе воювали помежду си, ограбвали градовете, безмилостно избивали жителите им, а земеделците, занаятчиите и търговците — преследвали като диви зверове. Народът страдал неописуемо, а духовенството нехаело. И изведнъж френските епископи проявили загриженост за населението. Всичко се обяснява много просто: феодалните безредици ощетявали хазната. Първо, обедняването на населението сериозно се отразило върху приходите на църквата; второ, алчните феодали стигнали дотам, че започнали да нападат манастири, да опожаряват черкви, да убиват монаси и да изнасилват монахини.

Ето защо събралите се в Лимож епископи решили да сложат край на подвизите на разюзданите феодали.

След като се убедили, че с отлъчване от църквата няма много да сплашат самозабравилите се херцози и князе, епископите решили да накарат самия бог да се намеси в тази работа. Било насрочено тържествено събрание, на което се канели вярващите от цялата провинция. След обикновените молитви и песнопения един от епископите се обърнал към огромната тълпа със следните думи:

— Братя мои, съобщавам ви велика новина: самият Исус Христос ни заповядва в своето послание да установим мир на земята. Предлагам ви да изберете представители, които да се убедят в автентичността на писмото, а след това ще ви запознаем с божията воля.

Съборът посрещнал шарлатанската реч с ликуване. Незабавно била избрана комисия от десет епископи, за да провери скъпоценната кореспонденция.

Казват, че авгурите^[5] на античния Рим ги напушвал смях, щом се споглеждали: сигурно и християнските прелати, достойни приемници на тези жреци, са положили много усилия, за да запазят сериозния израз на лицата си по време на толкова отговорната експертиза!

Процедурата не траяла дълго. Автентичността на Исусовия подпис била призната за неоспорима и пред същия събор епископите се заклели, че посланието наистина е паднало от небето.

На края Лиможкият събор постановил: писмото да се изпрати до всички християнски църкви с цел всички вярващи, независимо от техния ранг, да обещаят, че ще спазват изпратените свише наставления и заповеди.

Трудно е да се измисли нещо по-глупаво и по-неприлично от тези наставления.

Исус Христос, на когото по-късно подражава старият съпруг в „Декамерон^[6]“ на Бокачо, предлагал в писмото си своеобразен „календар на любовта“.

По-точно, господ разрешавал на съпрузите да изпълняват съпружеските си задължения само в определени, точно посочени от него дни.

Понеделник например се обявявал за ден, в който са забранени съпружеските сношения.

Освен това се предписвало: петък да се изкарва само на хляб и вода, в събота да не се яде месо. Забранявало се да се отмъщава на враговете с оръжие в ръка, както и да се обсебва манастирско имущество. И на края, посланието строго определяло отношенията между половете: на мъжете се разрешавало да се молят заедно с жените, но не и да ги изнасилват!

Само не мислете, че тук има каквато и да е измислица. Още веднъж подчертавам: аз не съм измислил нищо! Може да се оспорват преценките ми, но по отношение на фактите проявявам най-голяма предпазливост: не ги изопачавам и преувеличавам. А и какъв смисъл има това? В истинския си вид историята на църквата е достатъчно пълна с цинизъм, глупост и мерзост, за да послужи като съкрушителен обвинителен акт срещу християнството.

Във всяка епархия вярващите били принуждавани да се закълнат пред евангелието, че ще бъдат верни на предписанията, съдържащи се в посланието на Исус Христос. Наказанията, които заплашвали непокорните, били достатъчно сериозни, за да се изкуши някой да спори или да не се съгласява. Ставало дума не само за отлъчване от църквата, но и за конфискация на имуществото, както и за лишаване от правото на християнско погребение. В краен случай човек би могъл да рискува да се помири с първото и последното наказание, по конфискацията на имуществото е страшна за всички, и за благочестивите християни, и за невярващите.

Няма да скрия, че за нас е интересно по какъв начин свещениците са можели да проверяват дали съпрузите спазват „календара на любовта“. Дали те са имали намерение да изпращат клисарите на разузнаване в спалните на всичките си духовни чада?

По този повод църковните автори нищо не казват, за което искрено съжаляваме.