Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (99)

Портрет на един баща в зряла възраст

Скоро работата им бе приключена.

Приключена, но и не съвсем, защото знаеха, че нещо предстои да се случи.

Строежът и разчистването обаче останаха зад гърба им — и сега, когато мостът бе готов, Клей и Майкъл го оглеждаха от всеки възможен ъгъл. Вечер той сияеше някак по-продължително, сякаш се зареждаше с топлина през деня. Озаряваше се, после помръкваше и накрая угасваше.

Ахил бе първият, който премина отгоре.

Изглеждаше като че ще зареве, но се въздържа.

За наше щастие никой не бе сключвал сделки със зли или покваряващи духове. Отначало мулето бе запристъпвало предпазливо, изучавайки моста пред себе си, но по средата му вече бе встъпило във владение.

Задни дворове, кухни из крайни квартали.

Полета и ръчно зидани мостове.

На Ахил всички те му бяха еднакви.

Известно време не знаеха накъде да продължат.

— Предполагам, че е най-добре да се върнеш в училище.

Но това време беше безвъзвратно отминало. След смъртта на Кери Новак Клей бе изгубил волята си да смята. Сега бе просто строител, строител без пукната диплома. Доказателството бяха ръцете му.

След около месец Клей се завърна в града, но не преди Майкъл да му покаже.

Бяха в кухнята, кухнята с фурната, и това момче със сигурност не бе като другите. Мостове не се строяха толкова бързо, не и мостове с такъв размах. Момчетата не се хващаха да зидат сводове, но пък момчетата не правеха и много други неща — и Майкъл се замисли за онази утрин, която ги бе удавила в светлината си — в последните, прииждащи вече води.

— Ще се върна у дома и ще помагам на Матю — каза Клей, а Майкъл отвърна:

— Ела с мен.

Най-напред го заведе под моста и постави ръка върху извивката на свода. Пиха кафе в прохладата на утрото. Ахил стоеше над тях.

— Е, Клей — попита той тихо. — Не е приключило още, нали?

Момчето, изправено до камъка, отговори:

— Не, не е.

И от начина, по който го изрече, Майкъл разбра, че когато това станеше, Клей щеше да си тръгне завинаги — не защото го искаше, а защото така трябваше и никой нищо не можеше да направи.

После дойде ред на нещо, което отдавна изчакваше времето си, още от онази сутрин — Пенелъпи, верандата и историите:

Трябва да помолиш баща си да започне да рисува отново.

Те изглеждаха малки до моста в коритото на реката.

— Хайде — каза Майкъл — ела.

Отведе го в бараката зад къщата и сега Клей осъзна защо баща му го бе спрял онзи ден, когато се бе запътил натам за лопатата, а после бяха заминали за Федъртън — понеже вътре, на самоделен статив и леко облегната назад, имаше скица на момче, застанало в кухня, протегнало напред ръка, в която държеше нещо.

Дланта бе разтворена, но с леко свити пръсти.

И ако човек се загледаше, щеше да познае какво е това в нея: чирепчетата на счупена щипка за простиране.

Момчето бе нарисувано в кухнята, в която в момента седя.

Поредното от нашите многобройни „в началото…“.

* * *

— Знаеш ли — рече му Клей — тя ми каза. Заръча ми да те помоля да ми покажеш. — Той преглътна, помисли и зарепетира:

Хубава е, татко, наистина е хубава.

Но Майкъл го изпревари.

— Зная — отговори той. — Трябваше да я рисувам.

Не бе го направил, но сега имаше него.

Щеше да рисува момчето.

С молив, с въглен, с бои.

Щеше да продължи да го прави през всички последвали години.

Но преди това начало имаше нещо друго.