Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (77)

Фигурите в реката

Ето къде — в сянката на дърветата — ме изхвърлиха водите на прилива в деня след победата на Кутамандра.

Стоях там, сам сред евкалиптите, нагазил сред дървесната кора.

Продълговатият пояс от слънце лежеше напред.

Слухът ми долови онзи еднообразен тон и изведнъж просто не бях в състояние да помръдна. От радиокасетофона долиташе музика, което значеше, че Клей все още не знае.

Наблюдавах как двамата работят долу в руслото.

Дори нямам представа колко време съм стоял така — а мостът, дори и съграден само отчасти, бе толкова прекрасен, че не можех да повярвам.

Арките щяха да са възхитителни.

Извивката от камък.

Също както при строежа на Пон-дю-Гар и тук нямаше да е нужен свързващ разтвор — спойката бе въпрос на прецизност и форма. Издигащият се сред откритата местност мост пръскаше сияние, подобно на църква.

И от това как се опираше на него и как прокарваше длани по камъка, как му говореше и как го укрепваше, как придаваше желаната форма и как свойски заставаше край подпорите, можех да кажа:

Този мост наистина бе направен от самия него.

Бе време да изпълня тежкото си задължение.

Комбито остана откъм гърба ми.

С бавни стъпки се откъснах от сянката на дърветата и извървях пътя до реката. Изправих се под следобедното небе и фигурите в руслото застинаха. Винаги ще помня ръцете им — изнурени, но закалени от живот.

Вдигнаха очи към мен и Клей каза:

— Матю?

И докато се спусках надолу към тях, нямаше как да се чувствам подготвен за предстоящото. Бях просто празна обвивка, не онзи, който бе необходимо да бъда — защото не бях очаквал, че от вдигнатото му нагоре лице ще струи такава жизненост и жизнерадост, нито че мостът ще се окаже приказно хубав.

И не той, а аз се свлякох пръв на колене в пръстта.

— Кери — изрекох. — Мъртва е.