Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (86)

Любителката на телевизионни игри

В миналото, през онази година, която им бе отредена като приятели, понякога бе толкова лесно да бъдат просто Кери и Клей, да живеят окрилени и неразделни. И все пак имаше и много други моменти. Понякога той се сепваше и си напомняше.

Не биваше да се влюбва така.

Как би могъл да се смята за достоен?

Да, няма да сбъркаме, ако кажем, че се обичаха — по покриви, из паркове и даже гробища. Кръстосваха улиците из квартала — единият на петнайсет, другият на шестнайсет, докосваха се, но не се целуваха.

Момичето бе чудесно и озарено от зелено сияние.

Яснооката Кери Новак.

Момчето бе момче с огньове в зениците.

Обичаха се почти като братя.

 

 

Един ден разтвориха телефонния указател и започнаха да звънят на номерата от горе надолу.

В списъка нямаше първо име, започващо с „А“, така че решиха да се обадят на всички с надеждата да попаднат на неин роднина.

Четвъртият поред бе човекът, който им трябваше.

Името му беше Патрик Хенли.

Бе попитал:

— Какво? Кой? Аби ли?

Този път на телефона бе Кери, понеже бяха решили да се редуват и тя бе позвънила на второто и четвъртото име. Беше накарала Клей да е пръв. Слушаха, долепили ухо до слушалката, и веднага познаха по подозрителността в гласа — това бе техният човек, нямаше грешка. Останалите нямаха представа какво ги питат. Кери обясни, че се опитват да открият жена, която някога бе живяла в град на име Федъртън. Мъжът отсреща затвори.

— Изглежда ще трябва да идем дотам — каза тя и отново отвори указателя, за да провери адреса. — „Ърнст Плейс“, „Ензър Парк“.

 

 

Бе настъпил месец юли и Кери имаше почивен ден. Неделя.

Хванаха влак и автобус до предградието.

Минаха покрай някакво спортно трасе и велосипедна алея.

Къщата се намираше на ъгъл — вдясно, в дъното на една сляпа улица.

Щом ги видя на вратата, мъжът ги разпозна веднага.

Гледаха го настойчиво, застанали до тухлената стена.

Имаше тъмна коса, черна тениска, а над устата си — арка, предрешена като мустаци.

— Еха! — каза Кери Новак. Думите й се изплъзнаха, преди да се усети. — Гледай какво голямо кормило!

Патрик Хенли не омекна.

Когато Клей събра смелост да заговори, въпросите му бяха посрещнати с друг въпрос:

— За какво, по дяволите, ви е притрябвала сестра ми?

После обаче той се вгледа по-добре в момчето, а то толкова много приличаше на баща си. Клей видя как лицето срещу него се промени на мига. Дали Патрик си спомняше Майкъл не само като онзи, за когото Аби се бе омъжила, а и като момчето, с което бе обикаляла из Федъртън?

Така или иначе, установи се по-приятелски тон и гостите се представиха.

— Това е Кери — каза Клей — а аз съм Клей. — И сега Патрик Хенли пристъпи по-близо.

— Клей Дънбар — рече той съвсем небрежно, но думите му раздраха пространството между момчето и момичето. Не питаше, заявяваше факт.

 

 

Тя живееше в разкошен жилищен блок.

Принадлежаха й няколко светли прозореца в туловището на бетонен голиат, от капиталистическия вид, пред който Клей и Кери се озоваха няколко седмици по-късно, в един августовски следобед (следващия й почивен ден). Застанаха в страховитата му сянка.

— Издига се чак до небесата — каза тя и косата й както винаги, бе спусната. Кървавоалените й лунички изглеждаха неспокойни. — Готов ли си?

— Не.

— Хайде де, виж се само!

Тя плъзна дланта си под лакътя му и го улови под ръка — спокойно биха могли да са някогашните Майкъл и Аби. Клей все така не помръдваше.

— Какво да видя?

— Ами себе си!

Както обикновено Кери носеше джинси, и то доста изтъркани. Бархетната й риза бе избеляла. Черното й яке бе небрежно разгърдено.

Стояха до таблото със звънците и сега тя го прегърна и каза:

— И моят номер нямаше да е в указателя, ако живеех на подобно място.

— Мисля, че за пръв път ме виждаш с риза — рече Клей.

— Именно! — И тя го хвана по-здраво под ръка. — Виждаш ли? Казах ти. Готов си.

Той набра номер 182.

 

 

Докато се качваха с асансьора, Клей пристъпваше от крак на крак и му беше толкова нервно, че си мислеше, че ще повърне, но се почувства по-добре, когато тръгнаха по коридора. Стените му бяха измазани в бяло, с тъмносини орнаменти. От дъното му се разкриваше най-великолепната гледка в града, която можете да си представите. Във всички посоки се разстилаше вода — от соления вид — и човек имаше усещането, че може да пипне покривите на небостъргачите.

Отдясно се виждаше Операта.

Вляво от нея бе неизменният й подгласник.

Погледите им се плъзнаха от корабните платна към Закачалката.

Зад гърбовете им изникна глас.

— Господи.

Очите й бяха ласкави и опушени.

— Одрал си му кожата.

 

 

Вътрешността на апартамента носеше следите на женско присъствие.

Нито помен от съпруг и деца.

Този факт се натрапваше някак още от пръв поглед.

Когато очите им срещнаха бившата Аби Дънбар, веднага разбраха, че е и винаги е била красива. Виждаха, че има прекрасна коса, изискани дрехи, привлекателна бе във всяко едно отношение — и при все това любовта и предаността повеляваха: тази жена не можеше да се мери с Пенелъпи. И на малкия й пръст не би могла да стъпи.

— Искате ли нещо за пиене? — попита тя.

Отговориха в един глас:

— Не, благодаря.

— Чай? Кафе?

Да, очите й наистина бяха сиви и възхитителни.

Косата й беше като от телевизионна реклама — късата й прическа бе направо убиец — и човек не трябваше да се взира дълго, за да съзре някогашното мършаво като теленце момиче.

— А защо не прясно мляко с бисквитки? — каза Кери в опит да разведри обстановката, имитирайки шеговито домакинята — някак си се чувстваше длъжна да го направи.

— Хлапе. — Жената се усмихна — онази по-стара нейна версия — и дори панталоните й бяха безупречни. И те, и безумно скъпата й риза. — Харесваш ми, но по-добре си мълчи.

 

 

Когато Клей ми разказа всичко това, спомена и нещо адски забавно.

Телевизорът бил включен и до ушите им достигал звукът от някаква телевизионна игра. Докато някога Аби бе обичала „Мечтая за Джийни“, сега явно предпочитала шоу програми. Той не ми каза името на предаването, но представяли състезателите и един от тях се казвал Стийв — програмист, чиито хобита били парапланеризмът и тенисът. Обичал природата и книгите.

След като се настаниха и Кери се поукроти, известно време разговорът се въртеше около дреболии — училището, жокейската професия. Клей бе взел думата от името и на двамата. Аби им разправи за баща му, за това колко красив бил като младеж и как бе обичал да обикаля Федъртън заедно с кучето си.

— Муун — рече Кери Новак, но тихичко, по-скоро на себе си.

И Клей, и Аби се усмихнаха.

Малко по-късно тя отново се включи в разговора, за да зададе един належащ въпрос.

— Омъжвали ли сте се повторно?

Аби отговори:

— Така вече е по-добре. — И добави: — О, да.

Когато Клей обърна поглед към Кери, мислейки си „Слава богу, че си тук“, той се почувства заслепен от ярката светлина. Това място бе толкова светло! Слънцето нахлуваше без уговорки и обливаше със сияние модерното канапе, дългата километри фурна и дори кафемашината така, сякаш бяха светини — но липсата на пиано бе осезаема. Отново тя бе всичко и едновременно с това — нищо. Бе непоколебим и безмълвно щеше да й устоява.

— О, да, омъжих се, още два пъти. — А после рязко, сякаш не можеше да чака и секунда повече, каза: — Ела, искам да ти покажа нещо. — И понеже Клей се поколеба, когато го поведе към спалнята, добави: — Хайде де, няма да те ухапя. Ето…

И да, ето, и какво само „ето“ — защото там, срещу леглото, в едно малко ъгълче на стената, висеше нещо, което най-напред спря сърцето му, а после бавно го изтръгна от гърдите му и го извиси.

Нещо безкрайно деликатно и просто, в издраскана сребърна рамка.

Рисунка на дланите на Аби.

Пръсти, наподобяващи пръчици, ала изящни.

Като пръчици, но меки и гъвкави — човек би могъл да полегне в тях.

— Бих казала, че е бил на седемнайсет, когато я нарисува — каза му тя.

И сега за пръв път Клей я погледна наистина, погледна под обвивката, към една друга красота.

— Благодаря, че ми я показахте — отговори той и Аби улови импулса на момента. Нямаше как да знае за Клей и Пени, за петимата братя, за глъчта и хаоса, за битките заради пианото и за смъртта. Пред нея стоеше само едно момче и тя възнамеряваше да използва предоставилия й се шанс.

— Как бих могла изобщо да ти обясня, Клей? — Бе застанала между момчето и момичето. — Бих могла да ти кажа колко съжалявам, каква глупачка съм била, но ти стоиш пред мен и си давам сметка. — За миг тя погледна към Кери. — Това момче според теб красиво ли е?

Кери, естествено, също я погледна, а после се взря съсредоточено в Клей. Сега луничките й не изпитваха нервност. Усмивка, напомняща за море. И, разбира се, каза:

— Разбира се.

— Така си и мислех — отвърна Аби Хенли и в тона й се долови съжаление, но в никакъв случай не и самосъжаление. — Струва ми се, че това, че напуснах баща ти — обясни тя — е най-хубавата ми грешка.

След това все пак пиха чай, не можаха да откажат поканата, а Аби си доля кафе и им разказа за себе си. Работеше в някаква банка.

— Адска скука — каза тя и Клей почувства силно пробождане.

— Така казват двама от братята ми за филмите на Матю — рече той.

Опушеното сиво на очите й леко се разшири.

— Ти колко братя имаш всъщност?

— Общо сме петима — обясни Клей — плюс пет животни, ако броим Ахил.

— Ахил?

— Мулето.

— Мулето ли?

Най-сетне бе започнал да се отпуска. Кери се обади безцеремонно:

— Такова семейство едва ли сте виждали.

Не бе изключено Аби да се почувства наранена от подобни неща — от живота, който бе пропуснала да преживее — и не бе изключено всичко да се обърка, затова никой от тях не посмя да поеме риска. Не отвориха дума за Пени или Майкъл. Накрая Аби остави чашата си на масата.

— Погледнете се само, деца — каза им тя с искрена нежност.

После тръсна глава и се засмя на нещо свое:

Напомняте ми за нас двамата.

Помисли си го — Клей бе сигурен — но не го изрече.

Вместо това добави:

— Мисля, че знам защо си тук, Клей.

Излезе и след малко се върна с „Каменоделецът“.

Книгата беше избеляла и бронзова, а гръбчето й — набраздено от гънки, но патилата на времето само подчертаваше красотата й. Зад прозореца прииждаше мрак. Аби запали лампата в кухнята и взе един нож от стената до чайника.

Върна се до масата, разтвори книгата и много внимателно направи фин разрез — по самия вътрешен ръб — с който отстрани първата страница, онази с биографията на автора. После я затвори и я връчи на Клей.

Показа им листа.

— Ако нямате нищо против, това ще си го запазя — каза тя. — Обичам, обичам, обичам, а? — Но гласът й не беше насмешлив, а тъжен. — Мисля, че винаги съм знаела, разбирате ли — тя никога не ми е принадлежала.

Когато станаха да си вървят, Аби ги изпрати до асансьорите. Клей понечи да й подаде ръка, но тя отказа и рече:

— Дай една прегръдка.

Почувства се странно в обятията й.

Беше по-мека, отколкото изглеждаше, топла.

Не би могъл да й обясни колко й е благодарен за книгата и за досега на ръцете й. Знаеше, че повече няма да я види, че това е всичко. Миг преди да изчезне и последният процеп между затварящите се врати, тя се усмихна.