Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (4)

Варвари

По същото време в кухнята на „Арчър стрийт“ номер 18 противниците бяха изпаднали в патова ситуация.

Убиеца предприе бавно отстъпление към къщата. Тишината й беше страховита — гигантско игрище, на което гузната му съвест можеше да безчинства на воля, да го смазва до смърт — но също така и измамна. Хладилникът бръмчеше, мулето пръхтеше, но не беше само то, имаше и други животни. Сега, когато се бе озовал на заден ход в коридора, той долови движението им. Нима присъствието му бе надушено и в момента самия него го дебнеха?

Надали.

Не, животните съвсем не представляваха заплаха, повече се боеше от двете най-големи момчета.

Аз бях благонадеждният.

Дългогодишната финансова опора.

Рори бе непобедимият: човешкият еквивалент на гюле на верига.

Към шест и трийсет Рори стоеше от другата страна на улицата, облегнат на един телефонен стълб. Усмихваше се горчиво и печално, усмихваше се колкото да се усмихва — светът беше порочен и той не оставаше по-назад. След кратко обследване извади от устата си дълъг кичур момичешки коси. Която и да бе тя, сега бе някъде там из широкия свят и в същото време лежеше в съзнанието на Рори с разтворени нозе. Момиче, с което няма да се запознаем и което няма да видим.

Минута по-рано се бе натъкнал на друго едно момиче, което обаче познавахме, момиче на име Кери Новак. Срещна я точно до автомобилната алея пред дома й.

Миришеше на коне. Извика му „Здрасти!“.

После бе скочила от старото си колело.

Имаше яснозелени очи и кестенява коса, дълга километри коса, която се спускаше по гърба й. Предаде му съобщение за Клей. Нещо за някаква книга: една от трите, които били важни за всичко.

— Кажи му, че все още страшно харесвам Буонароти, става ли?

Рори се стъписа, но не помръдна. Раздвижиха се само устните му:

— Борна-кой?

Тя се разсмя, докато се отдалечаваше към гаража.

— Просто му го кажи, ясно? — После обаче й дожаля, поизви се назад, излята от луничави ръце и увереност. Излъчваше някакво благородство, силна топлина, пот и жизненост. — Ами, знаеш го… — каза тя. — Микеланджело?

— Какво? — Рори съвсем се озадачи. Момичето е смахнато, помисли си той. Сладко, но напълно смахнато. На кой ли му пука за Микеланджело?

Ала по някаква причина мисълта се задържа в съзнанието му.

Приближи се до телефонния стълб, постоя облегнат на него, после пресече улицата и се насочи към вкъщи. Гонеше го лек глад.

Що се отнася до мен самия, в момента бях някъде там вътре, някъде там навън, приклещен в задръстването.

Наоколо, отпред и отзад се точеха колони от хиляди автомобили, всеки от тях устремен към определен дом. През прозореца на комбито (същото, което притежавам и до днес) нахлуваше зной на талази, а отстрани се нижеше безконечна кавалкада от билбордове, витрини и човешки съдби. При всеки тласък градът нахлуваше в купето, но въпреки това се долавяше и моят отличителен мирис на дърво, вълна и лак.

Облегнах лакътя си на отворения прозорец.

Усещах тялото си като дървен труп.

Дланите ми лепнеха от терпентина и лепилото и единственото, което исках, беше да се прибера. Щях да хвърля един душ, да раздам задачите за вечерята, а после евентуално да почета или да гледам някой стар филм.

Не исках толкова много, нали?

Просто да се прибера и да си почина?

Де тоя късмет.