Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (89)

Горящото легло

„Арчър стрийт“ 18. Изпитвах въодушевление, но то бе попарено от тъга.

Клей се готвеше за заминаване.

Известно време двамата стояхме на старата задна веранда, а Роузи се беше проснала на дивана до нас. Спеше на опърпания, изтърбушен барбарон, който бяхме метнали отгоре.

Ахил стърчеше под сушилника.

Той участваше в общата печал, дъвчейки.

Стояхме така, докато небето избледня и се открои от всичко останало — и не след дълго отново се събрахме заедно — съвършената спойка между петима братя, които, без да си разменят и дума, бяха наясно, че той заминава.

Виждате ли, когато Клей ни съобщи, че трябва да сторим едно последно нещо и каза на Томи да вземе терпентина, но че няма да ни е нужен кибрит, ние мълчаливо тръгнахме с него. Поехме към Окраището.

Застанахме сред мемориала от вехтории.

Сред тяхната унизеност и саможивост.

Приближихме се до матрака, изправихме се до Клей и не попитахме нищо за покривалото — не, просто стояхме и наблюдавахме как запалката се появява от джоба му. В другия все още беше щипката.

Гледахме как Томи го напоява с терпентин и как пламъкът се устремява право нагоре. Клей приклекна отстрани със запалка в ръка и отначало леглото се съпротивляваше, но скоро бе погълнато в рева на огъня.

И този звук, шумът на прибоя.

Околността се освети.

Ние петимата стояхме и наблюдавахме.

Пет момчета и горящ матрак.

Прибрахме се вкъщи, а Окраището оцеля.

Този път западняка никакъв го нямаше.

Клей се заприготвя да поеме към гарата, сам.

Прегърна всеки от нас, сърдечно, един по един.

Най-накрая, след Томи, дойде и моят ред — и по различно време при тази раздяла и двамата му казахме да почака. Първо аз вдигнах капака на пианото, пресегнах се между гънките на роклята и извадих скъсаното копче. Книгите, уверен бях, засега трябваше да си останат вътре.

Клей го взе в ръка, копчето от Виена.

И тя отново бе там, в хватката на вътрешната борба.

Излиняло, но непокътнато то лежеше върху дланта му.

Десетина минути по-късно, докато стояхме на верандата и наблюдавахме как той се отдалечава по улицата, Томи направи нещо напълно откачено.

Връчи Хектор на Рори.

— Ето — каза той бързо — подръж го.

И Рори, и Хектор изпаднаха в потрес, примесен с немалка доза недоверие. Докато двамата се измерваха предпазливо с поглед, Томи се втурна през къщата и скоро се появи затичан откъм задния двор.

Тримата продължавахме да стоим, загледани след отдалечаващия се Клей.

Сега обаче и Томи се носеше след него.

— Клей! — извика той. — Чакай, Клей!

Естествено, водеше със себе си Ахил и за всеобщо изумление мулето препускаше. Препускаше! Чувахме кухото отекване на копитата, докато Томи го подкарваше надолу по улицата. Клей се бе обърнал и наблюдаваше момчето и добичето, които тичаха към него.

Нямаше дори миг.

Дори секунда колебание.

Така бе писано от самото начало и ръката му се протегна да поеме поводите.

— Благодаря ти, Томи.

Каза го тихо, но всички го чухме, и той се обърна и поведе мулето надолу по „Арчър стрийт“, докато утрото изгряваше в пълната си прелест над нея. Настигнахме Томи и застанали на пътя, гледахме след двамата, докато се изгубиха.

И там някъде, сред цял свят от предградия, по улиците преминаха момче и муле. Бяха поели към един мост край град на име Силвър и най-мрачните води ги последваха.