Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (87)

Последното писмо

Никога повече нямаше да види Аби.

Клей, разбира се, грешеше.

Някога, в пълноводните води…

О, по дяволите…

Виждате ли, Клей не беше прав, че присъствието му на погребението на Кери, в дъното на църквата редом с нас, бе останало напълно незабелязано — защото между искрено опечалените, хората от състезателния бранш и известните личности беше и една жена. Тя имаше ласкаво — опушени очи, изискани дрехи и прическа трепач.

Скъпи Клей,

Съжалявам, поради страшно много причини.

Трябваше да ти пиша по-рано.

Съжалявам за случилото се с Кери.

В един момент й казвах да не се прави на интересна, а в следващия тя изрече името на кучето му… и пак, минута по-късно (макар че всъщност е минало повече от година) — всички тези хора в църквата… Бях сред навалицата на входа и те забелязах, беше в дъното заедно с братята си.

За малко почти да дойда при теб. Сега съжалявам, че не го направих.

Когато дойдохте у дома, трябваше да ви кажа, че ми напомняте за мен и Майкъл. Видях го в начина, по който се държахте помежду си, бяхме толкова близо. Ако се налагаше, бяхте готови да се спасявате един друг от мен, а ти щеше да я браниш от всичко, което би могло да я нарани. В църквата ми се стори ужасно сломен. Надявам се, че си добре.

Няма да питам защо ги нямаше майка ти и баща ти, понеже зная отлично колко много неща таим вътре в себе си и особено — колко спестяваме на родителите си.

Не се чувствай длъжен да ми отговаряш.

Няма да ти казвам да живееш така, както тя би искала, а по-скоро — така, както чувстваш, че трябва.

Струва ми се обаче, че трябва да живееш.

Съжалявам, ако се бъркам в неща, които не са моя работа, и те моля да ми простиш, в случай че е така.

Искрено твоя,

Аби Хенли

Писмото пристигна няколко дни след нощта, когато бе останал на пистата до зазоряване. Беше доставено на ръка. Липсваше марка или адрес, само: „Клей Дънбар“. Беше пуснато направо в пощенската кутия.

Седмица по-късно той прекоси квартала и града, за да я види отново. Не позвъни. Изчака друг обитател да влезе, шмугна се през вратата след него и взе асансьора до осемнайсетия етаж.

Когато стигна до входната й врата, се сепна и стоя отпред няколко минути, без да почука, а когато го стори, звукът бе едва доловим. Стресна се, когато тя му отвори.

Както и предния път, беше мила и безукорна, но много скоро изразът й се смени със загриженост. Косите й и тази светлина бяха гибелна комбинация.

— Клей? — каза Аби и пристъпи по-близо. Дори и тъжна беше красива. — Господи, Клей, изглеждаш толкова слаб.

Струваше му неимоверно усилие на волята да не я прегърне отново и да не се остави да бъде приласкан в топлината на прага й — но не, не можеше да си позволи да го стори. Щеше само да поговори с нея и толкова.

— Ще направя това, което ми казахте — рече той. — Ще живея така, както трябва — ще отида и ще довърша моста.

Гласът му бе сух като коритото на реката и Аби постъпи точно както трябваше. Не попита какъв мост има предвид или каквото и да било друго.

Клей отвори уста да продължи, но се поколеба и в очите му избиха сълзи. Той яростно ги обърса — и тогава Аби Хенли пое риск и заложи двойно — по дяволите тревогата, мястото й в цялата история или какво бе редно. Стори нещо, което веднъж вече бе правила преди години.

Целуна два от пръстите си и ги положи — този път не върху книга, а върху бузата на момчето.

И тогава на Клей му се прииска да й разкаже за Пени и Майкъл, за всичко, което се бе случило с нас, за всичко, което се бе случило на него самия. Да, щеше му се да сподели с нея всичко, но вместо това само стисна ръката й, качи се на асансьора и побягна навън.