Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (47)

Булката със счупения нос

Като за сватба нямало кой знае какви приготовления, така че денят наближавал бързо. В един момент Майкъл започнал да се чуди какво да прави с картините — портретите на Аби — да ги пази ли, да ги унищожи ли, или да ги изхвърли. В началото Пенелъпи била категорична.

— Задръж ги — казала тя — или ги продай. Не заслужават да бъдат унищожени. — Спокойно се пресегнала и докоснала едно от платната. — Погледни я, толкова е красива.

И тъкмо в този миг, не щеш ли, го почувствала: трепването на някакво пламъче, ревност.

Защо не мога да съм такава, запитала се тя и отново се замислила за онази обширна и далечна територия, из която понякога се изгубвал Майкъл, въпреки че стоял до нея. В такива моменти отчаяно й се искало да е нещо повече, да е по-добра от Аби, но картините били живото доказателство: всичко се измервало с нея.

Изпитала искрено облекчение, когато ги продали.

Изложили едно от по-големите платна на кръговото кръстовище близо до „Пепър стрийт“ заедно с табела за предстоящата разпродажба и датата — и още същата вечер някой го бил задигнал. В уречения ден всичко приключило за има-няма един час — картините вървели като топъл хляб, понеже хората ги харесвали — и Аби, и самата Пени.

— Би трябвало да рисуваш тази тук — подхвърляли много от купувачите и посочвали към бъдещата младоженка, а Майкъл само се усмихвал и отговарял:

— Тази е далеч по-добра в живота от другата.

* * *

Следващият препъникамък бил добре познатият късмет на Пенелъпи.

И не е въпросът в случилото се — грешката била изцяло в собствената й преценка — а че трябвало да се случи тъкмо тогава, на сутринта в деня преди сватбата. Предприела завой от „Лаудър стрийт“ по „Парамата Роуд“. Била с неговия седан.

По време на живота си в Източния блок тя никога не била шофирала, но погледът й все още бил свикнал да се обръща първо в тази посока. Тук положила изпитите, издържала ги относително уверено и често карала колата на Майкъл. Досега никога не била имала проблеми, но в този ден това било без значение. Направила идеален десен завой в насрещното платно.

На задната седалка, скромна и ефирна, лежала булчинската рокля, която току-що била взела за сватбата, а самият автомобил бил смачкан отстрани, сякаш някакъв демон си бил отхапал парче от него. Пенелъпи се отървала с пукнати ребра. Носът й бил сплескан и счупен — лицето й се забило в таблото.

Мъжът от другата кола започнал да ругае, но млъкнал, като видял кръвта.

Тя се извинила на два различни езика.

Пристигнала полицията и останалите аварийни екипи, които известно време преговаряли, потели се и пушели. След като дошла и линейката, направили всичко възможно да я убедят да отиде в болница, но казали, че не могат да я накарат насила.

Пени настоявала, че е добре.

Върху предницата й имало причудлива разлата рисунка. Продълговата фреска от кръв.

Не, щяла да иде при кварталния лекар, решение, с което всички се съгласили — явно била по-жилава, отколкото можело да се съди по вида й.

Служителите на реда се пошегували, че я арестуват, и без повече инциденти я откарали до дома. По-младият от двамата, онзи, който дъвчел ментова дъвка, дори бил така добър да се погрижи за роклята.

Внимателно я поставил да легне в багажника.

* * *

Знаела какво трябва да стори, щом се прибере.

Да се измие.

Да си направи чай.

Да се обади на Майкъл и на застрахователната компания.

Както можете да се досетите, нито едно от тези неща не било първото, което сторила.

Не, събрала колкото сили й били останали, разстлала роклята върху дивана и седнала пред пианото, изпълнена с униние, което скоро прераснало в дълбока покруса. Изсвирила „Лунната соната“ до половината, без изобщо да вижда нотите.

Час по-късно, вече в лекарския кабинет, Пени дори не извикала въпреки болката.

Майкъл я държал за ръка, докато внимателно намествали ребрата и изправяли носа й.

Позволила си само простенване и преглъщане.

На излизане обаче краката й се подкосили и трябвало да легне на пода в чакалнята.

Хората проточвали вратове да видят какво става.

Докато й помагал да се изправи, Майкъл мярнал в ъгъла обичайния реквизит от детски играчки, но бързо ги отпъдил от съзнанието си. Взел я на ръце и я понесъл навън.

Когато се прибрали, Пени легнала с глава в скута му на стария протъркан диван. Помолила го да й почете от „Илиадата“ и Майкъл бил застигнат от истинско прозрение, защото — вместо да си каже очевидното като например: „Аз не съм отдавна изгубеният ти баща“ — нишката на мисълта му се размотала като кълбо отвъд привидностите и той осъзнал и приел една нова истина. Обичал я повече от Микеланджело и Аби Хенли накуп.

Избърсал сълзата от бузата й.

По напуканите й устни имало засъхнала кръв.

Взел книгата и започнал да й чете, а тя си поплакала и заспала, въпреки че още й течала кръв…

На страниците оживели бързоногият Ахил, находчивият Одисей и цялата плеяда богове и герои. На Майкъл особено му се нравели Хектор, върлият причинител на бягство — известен и като конеукротителя Хектор — и Диомед, синът Тидеев.

Останал така до нея през цялата нощ.

Прелиствал страница след страница и четял без умора.

* * *

Настъпил новият ден, денят на сватбата, която минала точно по план.

17 февруари.

Тържеството било скромно.

Неколцина приятели работници от страната на Майкъл.

Групичката чистачки — от страната на Пени.

Адел Дънбар също присъствала заедно със стария Уайнраух, който предложил на булката противовъзпалителни. За щастие отокът бил спаднал, макар че от време на време кръвта отново шурвала, а насиненото око личало и под грима, колкото и да се мъчили да го замаскират.

Църквата също била малка, но напомняла на пещера. Била сумрачна, със стъклописи по прозорците — изтерзан пъстроцветен Христос. Свещеникът бил висок и оплешивяващ. Засмял се, когато Майкъл се навел към нея и казал: „Виждаш ли? И автомобилната катастрофа не можа да те отърве от ярема“. Но физиономията му добила дълбоко печален вид, когато първата капка кръв се плъзнала по роклята и започнала да набъбва, сякаш платът бил лакмусова хартийка.

От всички страни се завтекли хора да й помогнат, а Пени подсмърчала през усмивка. Взела кърпичката, която Майкъл й подал, и му казала:

— Вземаш си булка със счупен нос.

— Добро момче — рекъл проповедникът, когато кръвта била усмирена, и колебливо продължил церемонията, а пъстроцветният Христос наблюдавал отгоре как ги обявяват за Майкъл и Пенелъпи Дънбар.

Както повечето двойки, те се обърнали и се усмихнали на присъстващите.

Разписали нужните документи.

Преминали през средата на църквата и се озовали при дверите, които били широко отворени, а отвъд тях се леела нажежена до бяло светлина — и когато се замисля за това, отново виждам онази примамка: прелетното щастие, което държат в ръцете си. Вдъхнали му били живот в шепите си.

От историята им, преди да се родим, остават още две глави.