Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (75)

Щатското и годишнината

Докато наблюдаваме как за последен път вървят към Окраището, някъде в мен миналото се сдипля още по-плътно. Толкова много неща от онези дни щяха да ги отведат дотам — до тази вечер и приближаващите се стъпки.

Зоналните и регионалните първенства.

Годишнината и щатското.

Учетворилите се питомци на Томи.

Нова година преля във февруари и за този период си спомням следното: Клей и едно негово неприятно нараняване (нарязани от стъкло стъпала) и обещанието или по-скоро предупреждението му: „Печеля щатското и отиваме да го вземем, ясно?“.

Говореше, естествено, за Ахил.

 

 

Бих могъл да продължа във всички възможни посоки, по най-различни пътечки, но някак си ми се струва най-правилно да започна с едно конкретно събитие и в него да събера всички останали нишки.

Става дума за това как ознаменувахме годишнината.

Кръглата година от смъртта на Пенелъпи.

На сутринта в този мартенски ден всички се събудихме рано-рано. Днес нямаше да ходим на работа или на училище и към седем вече бяхме посетили гробището на хълма. Покатерихме се догоре между гробовете. Занесохме й маргаритки. Томи се оглеждаше за баща ни. Казах му да не се надява.

В осем вече се бяхме разчистили — къщата бе потънала в мръсотия и се налагаше да сме безпощадни. Заизхвърляхме дрехи и чаршафи, отървахме се от джунджуриите и всякакви други боклуци, но запазихме книгите и библиотечката й. Книгите, знаехме добре, бяха свещени.

Сред целия този кипеж настъпи момент на затишие, когато всички спряхме каквото вършехме и насядахме на леглото им, кажи-речи на ръба му. В ръцете си държах „Одисеята“ и „Илиадата“.

— Давай — каза Хенри — почети ни.

„Одисея“, „Дванайсета песен“:

Нашият кораб остави потоците на Океана

и през широкия друм на шумящи талази достигна

остров Еея, където ранила Зората владее

дом, хоровидни поля и местата на светлия изгрев^[1].

Дори Рори притихна и остана на мястото си. Думите продължиха да порят мощно невидимите води, страниците се отгръщаха и къщата заедно с нас се понесе по вълните. Спалнята заплава по „Арчър стрийт“.

 

 

Междувременно Клей спря да се състезава бос, но не защото започна да носи обувки.

Тренировките ни се придържаха към проста система.

Тичахме рано сутрин.

Завършвахме с 400-метровите серии на „Бърнбъро“.

Вечер гледахме филмите.

Началото и последните минути на „Галиполи“ — боже, какъв финал само!

И „Огнените колесници“ — от начало докрай.

Рори и Хенри заявиха, че и двата са адска скука, но все се навъртаха наоколо и неведнъж ги хващах да гледат със запленени лица.

В четвъртъка преди зоналното първенство, само два дни преди състезанието, се сблъскахме с проблем: някакви хлапета явно се бяха напили на „Бърнбъро“ и цялата писта бе осеяна със стъкла. Клей дори не ги бе видял, не бе забелязал и кръвта по стъпалата си. Отне ни часове да извадим всички парченца. Докато се занимавахме с това, си спомних нещо — откъс от един документален филм (който все още бе у дома).

„Олимпийски върхове и падения“.

И тъй, всички отново се събрахме в дневната и аз извадих стария запис от онова удивително, но и трагично състезание в Лос Анджелис. Може би знаете кое бягане имам предвид. 3000 метра жени^[2].

По стечение на обстоятелствата лекоатлетката, спечелила златото (Маричика Пуйка, румънката с впечатляващо изправена осанка), не бе толкова известна с участието си в това състезание, колкото други две от бегачките: Мери Декър и Зола Бъд. Седяхме в тъмното, залепили погледи в екрана и наблюдавахме, Клей по-специално — с ужас — как, както я наричаха, скандалната Зола Бъд, бе обвинена, че нарочно е препънала Декър в блъсканицата на пистата на олимпийския стадион. (Разбира се, не бе сторила нищо подобно.)

Но по-важното бе друго.

Клей видя.

Забеляза онова, което се надявах да забележи.

— Бързо, спри — каза той и се взря по-отблизо в краката на Зола Бъд. — Това на стъпалата й… някакви лепенки ли са?

 

 

По времето, когато ознаменувахме годишнината, раните на Клей вече бяха почти заздравели, но тичането с облепени стъпала му хареса и продължи да го практикува. Когато спрях да им чета, той тъкмо ги разтриваше. Повърхността им бе загрубяла, но добре обгрижвана.

Най-сетне дрехите на родителите ни заминаха на боклука. Запазихме само една нейна рокля. Тържествено я понесох по коридора — бяхме открили мястото, където щеше да почива в мир.

— Ето тук — казах на Рори, който отвори капака над струните.

— Ей, гледайте! — извика Хенри към всички. — Кутия цигари!

Най-напред положих двете книги, а върху тях — синята вълнена рокля. Засега техен пазител щеше да бъде пианото.

— Бързо — рече Рори — дайте да натикаме вътре и Хектор! — Но дори и за него това би било непосилно. Дланта му нежно погали джоба, в който бе скрито копчето. Сърце не й бе дало да го зашие.

 

 

Давам си сметка, че през периода, предшестващ годишнината — по-конкретно през януари и февруари, със сигурност сме срещали и трудности. Но имаше и хубави, дори чудесни времена — като моментите с Томи и домашните му любимци.

Много се забавлявахме с маймунджилъците на Агамемнон, небезизвестния цар на мъжете, и понякога сядахме да наблюдаваме упоритото му биене на главички в стъклото.

— Едно… две… три… — брояхме така, докато ни омръзне. Докъм четирийсетия удар Рори оставаше единственият зрител.

— Нямаш ли нещо по-важно за вършене? — питах го аз.

— Не — отвръщаше той — нямам.

По онова време все още крачеше упорито по пътя към изключването си от училище, но аз не се предавах.

— Някое домашно?

— Матю, всички знаем, че домашните са напълно безсмислени. — И той изпадаше в удивление пред издръжливостта на Агамемнон. — Тая рибка е страшна!

Хектор, естествено, си беше Хектор и верен на себе си, мъркаше, дереше топки наред и наблюдаваше от казанчето, докато си вършехме работата в банята.

— Ей, Томи! — провиквах се най-редовно оттам. — Опитвам се да си взема душ!

Котаракът се мержелееше като привидение в омарата на запотената като сауна баня. Зяпаше ме и имах чувството, че ми се подхилква самодоволно.

А аз се мъча да се напаря!

Ближеше онези свои катранени лапи и премляскваше с черните си като автомобилна гума устни.

Телемах (който вече бяхме понижили до Т) крачеше из кафеза или навън-навътре. Само веднъж Хектор бе понечил да го перне с лапа, но Томи му бе казал „не“ и троянецът пак бе потънал в сън. Най-вероятно сънуваше парата в банята.

Роузи пък все така обичаше да тича, но след като Хенри й донесе един барбарон (беше се сдобил с него при разпродажба на старо обзавеждане в градския съвет, винаги бе нащрек за подобни оферти), едно от любимите ни занимания стана да наблюдаваме как го размята из двора. В моментите, когато все пак го използваше за лежане, предпочиташе да се просне на припек — захапваше го и го влачеше, следвайки пътя на светлината. После започваше да рие, за да се намести по-удобно, резултатът от което можеше да е само един.

— Хей, Томи! Томи! Ела тук да видиш!

Този път целият заден двор бе покрит със сняг от топчета стиропор. Въпросният ден бе най-влажният досега за цялото лято. Рори изгледа Хенри.

— Кълна се, че няма друг такъв гений като теб.

— Какво?

— Ти бъзикаш ли се? Да домъкнеш вкъщи проклетия барбарон?!

— Откъде да знам, че ще го разпердушини. Томи е виновен и изобщо…

Хенри се скри за малко и се върна с прахосмукачката.

— Ей, не може да чистиш двора с прахосмукачката.

— Че защо пък не?

— Откъде да знам, ще я развалиш.

— Ти ли точно си се загрижил за прахосмукачката, Рори? — Това вече бях аз. — Даже нямаш представа откъде се включва проклетото нещо.

— Да, точно така.

— Млъквай, Хенри.

— Нито пък как се използва.

— Млъквай, Матю.

Въпреки това застанахме да наблюдаваме как Хенри чисти тревата. Роузи подскачаше ту напред, ту настрани, лаеше и продължаваше играта си, а в същото време госпожа Чилман изникна на оградата, засмяна до уши. Беше се изправила на пръсти върху кутия от боя.

— Ех, Дънбарчета, опасни сте — заяви тя.

 

 

Едно от най-хубавите неща на годишнината беше великата смяна на стаите, която предприехме, след като прибрахме книгите и роклята на сигурно място в пианото.

Преди това обаче разглобихме триетажното легло.

Креватите можеха да се пригодят и за самостоятелна употреба и въпреки че не изгарях от желание, приех да се преместя в голямата спалня (никой от останалите не искаше да има нещо общо с нея), но взех със себе си и старото си легло. При никакви обстоятелства не бих спал на тяхното. Преди да се заемем с всичко това обаче, решихме, че е време за промяна — време да развалим съюза между Хенри и Рори.

Хенри:

— Най-сетне! Цял живот чакам този момент!

Рори:

— Чакал си ти, как пък не, хайде прав ти път! Събирай си боклуците и чао.

— Аз да си събирам боклуците? Какви ги дрънкаш? — И Хенри го блъсна не на шега. — Никъде няма да ходя!

— Е, нито пък аз!

— О, я млъквайте — казах. — Де да можех да се отърва и от двама ви, но тъй като за жалост не мога, ето какво ще направим — ще хвърляме ези-тура. Два пъти. С първия решаваме кой ще се премести.

— Да, ама той има повече…

— Не ми се слушат глупостите ти. Който спечели, остава, който изгуби, се изнася. Рори, избирай.

Монетата полетя нагоре и се удари в тавана.

— Ези.

После заподскача по килима и се приземи върху един чорап.

Тура.

— Мамка му!

— Ха-ха, кофти късмет, мой човек!

— Удари се в тавана, не се брои!

Сега се обърнах към Хенри.

Рори обаче не мирясваше.

— Удари се в шибания таван!

— Рори — казах аз — млъкни. Сега, Хенри, хвърляме втори път. Ези — при теб идва Томи, тура — вземаш Клей.

Отново се падна тура и първото нещо, което Хенри каза на Клей, когато той се премести при него, беше:

— Хей, я виж това!

И му подхвърли стария „Плейбой“ с Мис Януари. Междувременно Рори „се сприятеляваше“ с Томи:

— Разкарай котката от проклетото ми легло, тъпчо.

Твоето легло ли каза?

Колко типично за Хектор.

 

 

И пак през онзи период, докъм средата на февруари, когато Клей се класира за Регионалните шампионати на стадион „Ърнест Маркс“ — трибуната му приличаше на бетонен гигант — двамата с него бяхме превърнали увиването на стъпалата му в същинско изкуство. Бяхме го издигнали в нещо като ритуал, наша собствена версия на „Какво са краката ти?“ или „силата, която идва отвътре“.

Най-напред кляках пред него.

Бавно развивах самозалепващата се лента.

Прекарване отдолу, през средата на ходилото.

Кръстосване пред пръстите.

Започваше като разпятие, но резултатът бе нещо различно, подобно на отдавна изгубена буква от азбуката. Краищата оставаха набрани отгоре.

Когато обявиха старта на 400 метра, отидох с него почти до зоната за длъжностните лица. Денят бе душен и застинал. Докато вървеше към пистата, той си мислеше за Ейбрахамс и за мисионера, Ерик Лидъл. За една мършава, миниатюрна южноафриканка, чиито боси стъпала го бяха вдъхновили.

— Ще се видим след края — казах му аз.

И тогава, застанал до мен с щипката в джоба на шортите, Клей, да не повярва човек, ми отговори:

— Матю… — И добави простичко: — Благодаря.

Тича като истински воин.

Бе същински Ахил бързоноги.

 

 

В деня на първата годишнина вечерта вече настъпваше, когато Рори най-сетне се вразуми и каза:

— Да изгорим леглото. Решението бе взето от всички заедно.

Седяхме на кухненската маса.

Но всъщност нямаше какво толкова да се решава.

Може би влечението на момчетата към огъня е някаква вселенска истина, така както е вярно, че обичаме да хвърляме камъни. Просто ги хващаме в ръка и се прицелваме в нещо. Дори и аз, който наближавах деветнайсет.

Очакваше се да се държа като възрастен.

Ако преместването ми в спалнята бе проява на зрялост, то изгарянето на леглото бе пълна детинщина, но така съумях да преглътна горчивия хап — приех и двата залога.

Отначало не говорехме много.

Клей и Хенри взеха матрака.

Ние с Рори вдигнахме основата.

Томи отговаряше за кибрита и терпентина.

Изкарахме леглото през кухнята в задния двор и го прехвърлихме през оградата — кажи-речи на същото място, където преди много години Пенелъпи бе срещнала Гордостта на града.

След това и ние я прескочихме.

— Дотук добре — казах аз.

Бе топло и полъхваше ветрец.

Известно време стояхме с ръце в джобовете.

Клей бе стиснал щипката в шепата си, но после върнахме матрака върху основата и понесохме леглото към Окраището. Конюшните бяха порутени и леко полягаха настрани. Тревата бе израсла на неравномерни петна.

Скоро далеч напред забелязахме вехта пералня.

После и разбит, безжизнен телевизор.

— Ето там — казах аз.

Посочих им към едно място, почти по средата на терена, но малко по-близо до дома ни, и отнесохме леглото дотам. Застанахме отстрани, двама от нас прави, трима — приклекнали. Клей се поотдалечи и се обърна с лице към къщата.

— Матю, не е ли малко ветровито? — попита Хенри.

— Сигурно.

— От запад ли духа? — Вятърът се усилваше с всяка минута. — Може да подпалим целия хиподрум.

— Още по-добре! — извика Рори и тъкмо се канех да го поставя на място, когато не друг, а Клей се разпореди с всичко — терена, тревата, телевизора. Самотният труп на пералнята. Гласът му отлиташе надалеч:

— Не.

— Какво?

Казахме го всички едновременно и вятърът задуха още по-силно.

— Какво каза, Клей?

Изглеждаше някак студен сред окръжаващата го топлина на хиподрума. Късата му тъмна коса бе прилепнала по главата му, а огънят вътре в него пламтеше. Той тихо повтори.

Твърдо и окончателно „Не“.

И ние разбрахме.

Щяхме да оставим нещата така, както си бяха. Щяхме да зарежем леглото тук на доизживяване — или поне така вярвахме. Нима можехме да предвидим?

Това, че Клей щеше да се връща тук и да лежи върху него.

Че щеше да стиска щипката, докато се вреже в дланта му.

Първия път, когато го бе сторил, бе в нощта преди щатското, след като известно време бяхме седели в кухнята, само ние двамата, и той бе поставил истината на масата помежду ни.

Щеше да спечели състезанието, а после — да отиде за Ахил.

Разполагаше с двестате долара — вероятно това бяха всичките му спестявания.

Дори не изчака да чуе отговора ми.

Стори нещо друго — излезе от вкъщи, направи лек крос през квартала, почерпи мулето с няколко моркова, а после се прибра и се покачи горе, на покрива.

По-късно, много по-късно, докато ние останалите вече спяхме, Клей бе станал от леглото и се бе отправил натам. На минаване през задния двор си взел чисто нова щипка. Прескочил оградата и пресякъл алеята. Било тъмно и луната се била скрила, но той лесно намерил пътя.

Открил леглото и легнал на него.

То си стояло необезпокоявано в мрака.

Свил се на кравай като малко момче.

Лежал сам в тъмното, мечтаел и не давал пет пари за победата или състезанието. Не, просто си говорел с двама души — едно друго момче, момче от малък провинциален град, и една жена, дошла през океаните.

— Съжалявам — бе прошепнал той и на двамата. — Съжалявам, съжалявам, съжалявам! — Щипката била стисната здраво в дланта му и Клей се обърнал към тях за последен път. — Обещавам да ви разкажа историята за това как доведох Ахил у дома.

Мулето никога не е било предназначено за Томи.