Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (59)

Една цигара

Дойде време Пени Дънбар да се приготви за болницата и света, който я очакваше между стените й.

Щяха да я натискат, мушкат и кълцат.

Да я тровят с доброжелателност.

Когато за пръв път споменаха за лечение с радиация, си представих как се намира сама някъде насред пустинята и изведнъж — бум! — превръща се в нещо подобно на Хълк.

Бяхме като в анимационен филм.

 

 

Първите ми спомени са за болничната сграда с цялата й пъклена белота и безупречни врати като в мол. Ненавиждах как се плъзгат встрани.

И вътре сякаш се мотаехме из търговски център.

Сърдечносъдови болести — вляво.

Ортопедия — вдясно.

Помня и как ние шестимата вървяхме по коридорите, през вежливия болничен ужас. Виждам пак татко с изжулените му до нова кожа ръце, Хенри и Рори, които бяха сключили примирие — в тези места явно имаше нещо противоестествено. Ето го и Томи, толкова мъничък и неизменно обут с къси хавайки. А ето ме и мен — целият насинен, но на оправяне.

На опашката, някъде далеч зад нас, беше Клей, който, изглежда, най-много се боеше да я види. Гласът й изсвистя през сондата в носа й:

— Къде е моето момче, къде е моето момче? Приготвила съм му история, от най-хубавите.

Едва тогава той изникна помежду ни.

Струваше му неимоверни усилия.

— Ей, мамо, ще ми разкажеш ли за къщите?

Ръката й се протегна да го докосне.

Същата година я приеха в болница още два пъти.

Беше отваряна, затваряна и порозовена от белези.

Шита и язвено — лъскава.

Понякога, дори когато бе изтощена, я молехме да ни позволи да ги видим.

— Ще ни покажеш ли онзи, най-големия белег, мамо? Адски красив е.

— Хей!

— Ама какво — заради „адски“ ли? Това пък даже не е ругатня!

По времето, когато се разиграваха тези сцени, обикновено вече си бе у дома, отново в собственото си легло и слушаше как татко й чете или просто лежеше до него. Имаше нещо особено в ъгъла на телата им; краката й, свити в коленете и отпуснати настрани, винаги под четиресет и пет градуса. Лицето й лягаше на гърдите му.

Ако трябва да сме честни, в много отношения това бяха щастливи времена и аз ги помня тъкмо през тази бленда. Виждам как седмиците отлитат в едно-единствено движение на рамото и месеци потъват в страниците. Той й четеше на глас с часове. Около очите му се бе насъбрала умора, но тюркоазеният им цвят бе все така особен. Едно от малкото успокоителни неща.

Разбира се, имаше и страховити моменти, като повръщането в умивалника и онази ужасна миризма в банята. Беше станала още по-мършава, което е трудно за вярване, но винаги се връщаше на мястото си край прозореца в дневната. Все така ни четеше от „Илиадата“, а тялото на Томи, потънало в сън, лежеше на парчета помежду ни.

 

 

Междувременно ние момчетата се развивахме.

Композирахме своя авторска музика.

Войните заради пианото не бяха приключили.

Схватката с Джими Хартнъл можеше да има най-различни последствия и в голяма степен се получи точно така. Двамата станахме заклети приятели. Бяхме онези две момчета, които, влизайки в сблъсък, бяха открили много общо помежду си.

Той беше първият от дълъг списък опоненти, на които бях готов да дам отпор. Достатъчно беше да споменат пианото. Но триумфът от първата битка не се повтори. Двубоят с Джими бе за титлата.

В крайна сметка обаче не аз се прославих с бойните си подвизи, а друг и това би могъл да бъде единствено Рори.

Що се отнася до възрастта ни, годината се беше извъртяла и вече отдавна учех в гимназията (най-сетне освободен от уроците по пиано), Рори беше в пети клас, Хенри — една година след него. Клей бе започнал трети, а Томи ходеше на детска градина. Скоро старите истории бяха изхвърлени на брега от вълните. Споменът за боя край мрежите за крикет се пазеше жив, а кандидати да си премерят силите се намираха в изобилие.

Проблемът беше самият Рори.

Силата му бе първична и страховита.

Но по-лошото идваше след поражението.

Защото той имаше навик да влачи противниците си по игрището, както Ахил — трупа на Хектор в бруталния завършек на „Илиадата“.

 

 

Веднъж в болницата й бяха дошли на свиждане хлапетата от гимназия „Хайпърно“.

Пени седеше изпонадупчена в леглото.

Господи, сигурно бяха повече от дузина, и момичета, и момчета, скупчени наоколо й, вдигащи врява. Хенри каза:

— Толкова са… космати.

Сочеше краката на момчетата.

Помня, че наблюдавахме от коридора тумбата униформи в зелено и бяло — рано избуяли хлапаци, парфюмирани ученички, тук-таме скрита цигара. Точно преди да си тръгнат, момичето, което споменах по-рано, прекрасната Джоди Ечълс, извади странен на вид подарък.

— Заповядайте, госпожице — каза тя, но сама започна да го разопакова. Ръцете на Пени бяха скрити под одеялата.

Миг по-късно — устните на майка ни.

Напукаха се, тъй пресъхнали и усмихнати.

Бяха й донесли метронома. И тогава едно от момчетата каза нещо. Мисля, че името му бе Карлос.

— Дишайте в такт с него, госпожице.

* * *

Най-хубавото обаче бяха вечерите у дома.

Руса и чернокоса глава, които сивееха редом.

Когато не спяха на дивана, седяха в кухнята и редяха думи на „Скрабъл“ или си разменяха наказания на „Монополи“. Понякога пък бодърстваха на дивана в дневната и гледаха филми до късно през нощта.

В съзнанието на Клей се бяха запечатали два паметни момента, които се бяха случили в две различни петъчни вечери. Първият беше след края на един филм, който те бяха гледали и на екрана течаха финалните надписи, мисля, че беше „Сбогом, Ленин!“.

Двамата с Клей бяхме излезли в коридора, понеже до слуха ни достигна усилването на звука.

Видяхме дневната, а после и самите тях.

Прегърнати плътно пред телевизора.

Бяха се изправили и танцуваха, ала бавно, едва-едва, а косата й се бе вкопчила в останките от русия си цвят. Изглеждаше толкова немощна и крехка, цялата ръце и пищяли. Телата им се притискаха едно в друго и скоро татко ни забеляза. Мълчаливо ни помаха за „здрасти“.

А после дори оформи с устни:

„Погледнете това умопомрачително момиче!“

И тук трябва да ви призная нещо.

Напук на изтощението и болката, с радостта, струяща от този негов поглед, Майкъл Дънбар си беше хубавец и половина, а и като танцьор не беше за изхвърляне.

 

 

Следващият епизод се бе разиграл пред къщата, на стъпалата, сред мъглите на най-хладната зима.

Няколко дни по-рано в гимназията, където се бе върнала по заместване, Пенелъпи бе конфискувала нечии цигари. Ако трябва да бъдем честни, не смяташе, че има право да порицава учениците си за това, че пушат. Винаги когато им вземаше нещо, им казваше да си го потърсят след часовете. Дали това бе отявлена безотговорност от нейна страна? Или проява на полагаемото им се уважение? Нищо чудно, че всички те я обикваха.

Така или иначе, дали от неудобство или срам, но никой не се беше върнал за кутията „Уинфийлд Блус“ и Пени ги бе открила вечерта. Търкаляли се смачкани на дъното на дамската й чанта. Докато вадела портфейла и ключовете си преди лягане, пакетът се озовал в ръката й.

— Какво, по дяволите, е това?

Майкъл веднага я беше хванал на местопрестъплението.

Наречете ги импулсивни или смешни, но аз безкрайно ги обичам заради продължението на тази история. По онова време болестта й беше отстъпила. И тъй, двамата се измъкнали на верандата. Запалили една цигара, разкашляли се и така го бяха събудили.

Когато се прибрали вътре няколко минути по-късно, Пени понечила да хвърли пакета, но по някаква причина Майкъл я спрял.

— Какво ще кажеш просто да ги скрием — казал той. Съзаклятническо намигване. — Човек не знае кога пак може да ни потрябват. Това ще е малката ни тайна.

Ала едно момче неволно бе станало част от съзаклятието.

Виждате ли, когато вдигнали капака на пианото, за да скрият цигарите, те така и не подозирали. То ги наблюдавало от коридора и в онзи момент едно нещо му бе станало ясно:

Родителите ни може и да танцуваха хубаво.

Но като пушачи бяха пълни аматьори.