Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (7)

Гюле на верига

Когато и последните момчета се събраха на „Бърнбъро Парк“, те започнаха да се здрависват помежду си, екна смях. Веселбата беше пълна. Пиеха по онзи юношески маниер, с лакоми, широко отворени уста. Подвикваха си „Хей!“, „Здрасти!“ и „Къде, по дяволите, се губиш, дръвнико задръстен?“. Виртуози на алитерацията, без дори да го подозират.

В мига, в който слезе от колата, първата работа на Хенри беше да се увери, че Клей вече е в съблекалнята. Там долу щеше да се срещне с днешната група момчета: както обикновено шестима, изпружени от очакване. А ето и какво предстоеше.

Щяха да минат обратно по тунела.

После всяко от тях щеше да заеме позицията си на четиристотинметровата писта.

Три при стотния метър.

Две при маркировката за двустотния.

И най-сетне, на произволно място между тристотния метър и финиша — последният участник.

И още нещо, най-важното — и шестимата бяха готови да сторят всичко по силите си, за да не позволят на Клей да направи пълна обиколка на пистата. Фасулска работа, поне на теория.

Пасмината зяпачи пък щеше да се мъчи да предвиди изхода. Всеки щеше да заяви определено време и тук идваше ролята на Хенри, а именно да събира залозите, нещо, което вършеше с най-голяма охота. С изписано парче тебешир в ръка и старовремски хронометър на шията, той беше в пълна готовност.

* * *

Неколцина от залагащите тутакси го накачулиха в подножието на трибуната. За Хенри много от тях дори нямаха реално съществуване — бяха просто прякори, към които вървяха момчета. Всички без две от тях ще видим тук за пръв и последен път, така че тук и ще ги оставим — те винаги ще си бъдат същите идиоти. Даже ти става някак приятно, като се замислиш.

— Е, Хенри? — попита Прокажения.

Човек можеше да изпитва единствено съжаление към момче с подобен прякор. Целият бе покрит със струпеи с всевъзможна форма, цвят и големина. Както изглежда, някъде на осем беше започнал да се прави на каскадьор с колелото си и оттогава не беше спирал.

Хенри аха да го съжали, но в крайна сметка предпочете да го награди със самодоволна усмивка.

— Какво „е“?

— Уморен ли е?

— Не особено.

— Днес тичал ли е в блока на Нужника? — Този пък беше Пъхтящия. Чарли Дрейтън. — Ами по хълма до гробището?

— Слушай сега, Клей се чувства супер, ясно? В идеална форма е. — Хенри потри ръце в доволно очакване. — Днес на линия са шестима от най-добрите. Даже Старки.

— Старки! Върнало се е копелето, а? Това са още поне трийсет секунди, обзалагам се.

— Хайде, хайде, Пъстърва, Старки е въздух под налягане. Клей ще го отвее.

— Колко етажа е оня блок, Нужник?

— Шест — рече Хенри — обаче ключът започва да ръждясва, старче. Намери ни нов и може да ти пусна едно залагане, без да плащаш.

Нужника, къдрокос и къдролик, облиза къдравите си устни.

— Какво? Наистина ли?

— Е, по-скоро ще ти сваля мизата наполовина.

— Хей! — извика едно момче по прякор Призрака. — От къде на къде пък точно Нужника се уреди да не плаща?

Хенри го прекъсна, преди да имаше нещо за прекъсване.

— За съжаление, Призрак, бледолико, бедно копеле, Нужника разполага с нещо, което може да се използва, т.е. той е полезен — Хенри поведе Призрака наоколо, като продължи да нарежда наставнически. — Ти, от друга страна, си безполезен. Сега схващаш ли?

— Окей, Хенри, какво ще кажеш за това? — Нужника се пробваше да изкопчи още. — Ще ти дам своя ключ срещу три залога гратис.

— Гратис? Ти да не си франсе?

— Не мисля, че французите казват „гратис“, Хенри. Май е на немски.

Гласът идваше някъде откъм глутницата момчета. Хенри потърси с очи източника.

— Ти ли си това, Чюи, копеле космато? Последния път, когато те чух да говориш, не можеше да вържеш две приказки на английски! — После към останалите: — Можете ли да повярвате какви ги плещи този нещастник?

Момчетата се разсмяха.

— Това беше добро, Хенри.

— И не си мислете, че с едно „Това беше добро, Хенри“ ще намажете някоя екстра.

— Ей, Хенри! — Нужника. Последен опит. — А какво ще кажеш…

— О, Господи! — Гласът на Хенри изригна в ярост, но това беше престорен, а не истински гняв. За своите седемнайсет години бе преминал през почти всичко, което животът на един Дънбар можеше да му поднесе, и винаги излизаше от положение с широка усмивка на лицето. Състезанията на „Бърнбъро Парк“ в сряда вечер и момчетата, които наблюдаваха от оградата, му бяха слабост. Харесваше му, че за всички тях това беше най-значимото събитие в средата на седмицата, докато за Клей бе чисто и просто поредното разгряване. — Добре, копелета, кой залага пръв? Десетачка предварително или да ви няма!

И с един скок той се озова върху близката потрошена пейка.

Заваляха разнопосочни залози, от 2:17 до 3:46, та до нечие категорично 2:32. Хенри записваше имената и предположенията с парченце зелен тебешир върху бетонната настилка, редом до залозите от предните седмици.

— Хайде, Дрънкало, стига си го мъдрил.

Дрънкалото, известен още и като Вонг, или Кърт Вонгдара, бе изпаднал в дълбоки терзания. Малко неща приемаше сериозно, но това, изглежда, бе едно от тях.

— Добре — рече той. — Щом и Старки е в играта, пиши ме, мамка му — 5:11.

— Господи! — Все още приклекнал, Хенри се усмихна. — И помнете, момчета, без размисляне или посягане към тебешира.

Сега погледът му бе привлечен от нещо.

От някого.

В кухнята у дома се бяха разминали за няколко минути, но ето че сега го видя — як, с тъмноръждива коса, очи като старо желязо и дъвка в уста — нямаше как да го сбъркаш. Хенри изпадна във възторг.

— Какво става? — Колективен въпрос, дружен хор. — Какво е това? Какво…?

Тогава Хенри посочи с глава нагоре и жестът му бе така премерен, че да е в пълен синхрон с гласа, който тупна сред късчетата тебешир.

— Господа…

За един кратък миг върху всички лица се изписа нямо възклицание: „Мамка му!“, и в следващия момент се възцари невиждан хаос.

Всички вкупом се втурнаха да променят залозите си.