Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (22)

Трофеите на свободата

Пенелъпи преживяла лятото.

Изпитанието, което трябвало да премине, било да се научи да му се наслаждава.

Първото й ходене на плаж било класическо „две в едно“: слънчево изгаряне плюс южен вятър. Не била виждала подобен брой хора да се движат с такава скорост, нито пък да бъдат засипвани от такива количества пясък. Погледнато от добрата страна, можело да бъде и много по-зле: когато най-напред съзряла безметежно носещите се из водата физалии, те й се сторили чисти и неземни създания. И чак след като децата се втурнали навън кое с плач, кое с викове, осъзнала, че всички те били нажилени от безгръбначните. Biedne dzieci, горките дечица, помислила си тя, докато гледала как хлапетата тичат с все сили към родителите си. Докато повечето от тях били натикани треперещи под душовете и плачели и хлипали колкото им глас държи, една от майките се мъчела да попречи на дъщеричката си да натърка ужиленото с пясък. Момиченцето го грабело с ужасени шепи и го хвърляло върху телцето си.

Пенелъпи наблюдавала безпомощно.

Майката взела нещата в свои ръце.

Утешила детето и го притиснала към себе си и едва когато то било в обятията й и знаела, че го държи здраво и че е в безопасност, вдигнала поглед към младата имигрантка, която стояла наблизо. Думите между майката и детето били излишни, само привеждане и милувка по заплетената косичка. Жената забелязала чужденката, кимнала й и отнесла момиченцето. Щели да минат години, преди Пенелъпи да разбере, че подобни нашествия на физалиите всъщност били рядкост.

Другото, което я удивило, било, че повечето деца отново влезли в океана, макар и не за дълго заради бурния вятър, който се извил ненадейно отнякъде и помъкнал със себе си притъмняващи парцали небе.

А за капак същата нощ не могла да мигне — тялото й пулсирало нажежено до бяло, изтерзано от слънчевото изгаряне и тупуркането на орди крачка.

Ала нещата започвали да се проясняват.

Първото знаменателно събитие било, че си намерила работа.

Станала лицензирана неквалифицирана работничка.

Лагерът си сътрудничел с тогавашната Служба по трудова заетост — държавния център, осигуряващ работни места — и когато посетила бюрото, извадила късмет. Или по-скоро късмет в неин стил. След продължително събеседване и море от формуляри получила разрешение да върши най-черната работа.

Накратко — обществени съоръжения.

Знаете за кои говоря.

Нима било възможно толкова много мъже да имат чак пък толкова неточен мерник? И защо хората клепали, мажели и дрискали навсякъде другаде, само не и в тоалетната? Това ли били трофеите на свободата?

Четяла графитите из кабинките.

С парцал в ръка си припомняла някой скорошен урок по английски и си го припявала на пода, докато го чистела. Това било чудесен начин да засвидетелства уважението си към новото място — да усеща жегата му, да жули и стърже нечистотиите му. Наред с това изпитвала лична гордост от съзнанието, че го върши доброволно. Докато преди седяла в ледения празен склад и острела моливи, сега живеела на четири крака и вдъхвала белинения бриз.

След шест месеца можела почти да се докосне до него.

Мозайката на плана й се подреждала.

Разбира се, сълзите все така набъбвали в очите й вечер след вечер, а понякога и денем, но бележела категоричен прогрес. По неволя с времето английският й започнал да става по-добър, макар често да се оплитала в гибелния синтаксис на фалстартовете и увисналите завършеци.

Десетилетия по-късно, дори по времето, когато преподаваше английски в една гимназия на другия край на града, понякога у дома тя извикваше от миналото онзи свой по-силен акцент, който ни караше да изпадаме в еуфория — обожавахме го, радвахме му се и искахме още и още. Не успя да ни научи на родния си език — уроците по пианото бяха предостатъчна мъка — но винаги оставахме във възторг, че линейката може да е ленейка, че ни казваше муъкнете вместо „млъкнете“, а плодовият сок често ставаше зок. Или пък: Чихо! Не мога да чуя собствените си мишли!. Някъде в първата петица на фаворитите ни беше „за съжаление“. Далеч повече ни допадаше нейното за сажеление.

Да, в ранните й дни тук всичко се свеждало до тези два религиозни атрибута.

Думите, работата.

Сега пишела писма до Валдек и му се обаждала по телефона, когато можела да си го позволи, след като най-сетне осъзнала, че не го излага на опасност. Той й признал всичко, което бил сторил, за да успее да я изведе от страната, и че онази утрин на перона била връхната точка на живота му, независимо какво му било струвало. Веднъж дори му почела от Омир на развален английски и беше убедена, че е усетила как сериозността му се пропуква — усмихнал се.

Онова, което нямало как да знае, било, че по този начин щели да отлетят, някак твърде бързо, много години. Щяла да изжули хиляди тоалетни чинии и да избърше много акри нащърбени плочки. Щяла все така да се бори с углавните клозетни престъпления, а после да си намери и друга работа — като чистачка на домове и офиси.

Ала имало и друго, което не знаела.

Че скоро бъдещето й щяло да бъде пренаредено от три взаимносвързани неща.

Едното от тях било недочуващ съдържател на музикален магазин.

После — трио некадърни носачи на пиана.

Но най-напред била смъртта.

Смъртта на статуята на Сталин.