Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (95)

Обиколка из Федъртън

Следващото споменаване на Пон-дю-Гар ознаменува началото на края.

Отправиха се към моста и запретнаха ръкави.

Работеха упорито, а Клей не знаеше умора.

Майкъл Дънбар преброи сто и двайсет последователни дни, през които синът му се труди на строежа кажи-речи, без да мигне, без да сложи залък в устата си — просто едно момче, което боравеше умело със скрипците и с помощта им вдигаше тежки камъни, каквито нямаше право да носи само. „Ето там“ — казваше той на баща си. „Не, не там, там горе.“ Спираше само за да постои при мулето — Клей и предания му Ахил.

Често спеше на самия строеж сред пръстта и прахоляка.

Покрит с одеяла и строителни материали.

Косата се бе спекла по главата му.

Накрая помоли Майкъл да я подстриже.

Падаше на буци по земята.

Направиха го навън, до моста, в надвисналите сенки на арките.

Клей каза „благодаря“ и се върна на работа.

Когато Майкъл отиваше на работа в мините, го караше да му обещае, че ще се храни.

Дори ни се обаждаше тук, у дома, за да е сигурен, че ще го проверяваме — задължение, което ревностно спазвах. Три пъти седмично набирах номера им и отброявах двайсет и четирите позвънявания, докато вдигне — дължината на спринта до къщата.

Клей говореше единствено за моста и работата по него.

Каза, че не иска да ходим там, преди да е довършил творението си и довеждането му до съвършенство.

Вероятно едно от най-хубавите неща, правени от Майкъл през целия му живот, бе да го застави да си даде почивка.

Един уикенд.

Цял един уикенд.

Клей, естествено, се бе възпротивил. Бе казал, че отива в бараката за онази адски неудобна лопата, която пак му трябваше.

— Не.

Убиеца, татко, този път бе непреклонен.

— Защо?

— Идваш с мен.

Нищо чудно, че бе спал непробудно през цялото време, докато Майкъл шофираше към Федъртън. Събуди го едва когато спряха на „Милър стрийт“.

Клей потърка очите си и се оживи.

— Това ли е мястото — попита той — където си ги погребал?

Баща ни кимна и му подаде чаша кафе.

Околността закръжи край тях.

Докато седяха в колата и Клей отпиваше от кафето си, Майкъл внимателно му обясни положението. Не знаеше дали хората все още живеят там, но едно време мястото било купено от семейна двойка, господин и госпожа Мърчисън. В момента обаче изглеждаше, че къщата беше празна — ако не се брояха трите неща в задния двор.

Дълго време седяха така, изкушавайки се да прекосят напечената от слънце морава, но в крайна сметка се отказаха и потеглиха. Паркираха близо до банката и закръстосваха из стария град и улиците.

Майкъл каза:

— Ето на строежа на тази кръчма мятах тухли… мятах тухли на един друг работник, който пък ги хвърляше на следващия…

А Клей добави:

— И Аби е дошла.

Ей, Дънбар, скапан мухльо, къде са ми проклетите тухли?!

Майкъл Дънбар каза простичко:

— Чиста поезия.

* * *

Продължиха да се разхождат до вечерта. Излязоха на шосето и тук Клей откри началото на много неща — ядящата сладолед Аби, баща ни и кучето, наречено на луната.

Обратно в града той видя лекарския кабинет.

Небезизвестният дръвник на доктор Уайнраух.

А после и жената, боксьорката, която някога бе млатила клавиатурата в приемната.

— Не е точно както го виждах във въображението си — каза Клей — но предполагам, че това е нормално.

— Никога не си представяме нещата такива, каквито са били в действителност — отговори Майкъл — а винаги малко встрани — по-вляво или по-вдясно… Дори и аз не си го спомням по този начин, а съм живял тук.

С падането на вечерта, когато наближи време да си вървят, те изведнъж започнаха да намират поводи да отлагат. Трябваше да вземат решение.

— Иска ли ти се да отидеш там и да я вземеш? — попита Майкъл. — Да изровиш пишещата машина? Сигурен съм, че собствениците няма да възразят.

Но Клей вече бе решил. Сега той бе непреклонният и категоричният. Мисля, че тъкмо тогава бе осъзнал нещо.

Първо, тази история още не беше приключила.

А дори и тогава, нямаше да го направи той.

Историята беше негова, но друг трябваше да я разкаже.

Достатъчно изпитание беше да я преживее и изстрада.