Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (5)

Бърнбъро

В дни като днешния Хенри се придържаше към железни правила.

Първо — да има бира.

Второ — да е студена.

Тъкмо поради тези причини той се раздели с Томи, Клей и Роузи при гробището с уговорката да се срещнат по-късно на „Бърнбъро Парк“.

(За незапознатите с този квартал „Бърнбъро Парк“ е стар лекоатлетически стадион. По онова време той представляваше разпадаща се трибуна и цял паркинг натрошени стъкла. Бе също така и арена на най-безславните тренировъчни дни на Клей.)

Преди обаче да се качи в колата, Хенри сметна за нужно да даде на Томи някои последни наставления. Роузи също наостри уши:

— Ако случайно закъснея, кажи им да почакат, ясно?

— Разбира се, Хенри.

— И да си приготвят парите.

— Разбира се, Хенри.

— Окей ли си с проклетото „Разбира се, Хенри“, Томи?

— Окей съм.

— Продължавай в същия дух, и теб също ще те пусна на пистата пред него. Какво ще кажеш?

— Не, благодаря, Хенри.

— Не те виня, хлапе. — Мимолетна усмивка на крайчеца на един закачлив, обигран ум. Той плесна Томи през ухото, леко и уверено, после сграбчи Клей. — А от теб искам да ми направиш услуга. — Хвана лицето му в шепите си. — Не изоставяй тези двама нещастници.

Сред вдигналата се след колата пушилка кучето отправи поглед към Томи.

Томи се обърна към Клей.

Клей не погледна никого.

Докато проверяваше съдържанието на джоба си, у него се надигна нов порив да се затича — ала градът се спускаше полегато пред тях, а гробището опираше в гърбовете им, така че той само направи две крачки към Роузи и я грабна под мишница.

Изправи се, а кучето се усмихваше.

Очите му бяха като пшеница и злато.

Смееше се на света под себе си.

Вървяха по „Ентрийти авеню“ — голямото възвишение, по което малко по-рано се бе изкачил — когато пусна Роузи на земята. Минаха по окапалите плумерии и излязоха на „Посайдън Роуд“ — щабквартирата на квартала на хиподрумите. Километър и нещо ръждясали магазинчета.

Докато Томи копнееше за магазина за домашни любимци, Клей би умрял за други места — улици и паметници, сякаш създадени в нейна чест.

„Лонро“, помисли си той.

„Бобис Лейн“.

Калдъръменият „Питър Пан Скуеър“.

Тя имаше кестенява коса и яснозелени очи и чиракуваше при Енис Макандрю. Любимият й кон беше Матадор. Любимото й състезание — безусловно „Кокс Плейт“^[1]. Фаворитът й сред победителите в това състезание бе могъщият Кингстън Таун, прославил се преди цели три десетилетия. (Най-хубавото винаги вече се е случило, преди да сме били родени.)

Книгата, която четеше, се казваше „Каменоделецът“.

Една от трите книги, които бяха важни за всичко.

Обгърнати от зноя на „Посайдън Роуд“, двете момчета и кучето завиха на изток и скоро той изникна пред тях — лекоатлетическият стадион.

Продължиха да вървят, докато се сляха със сянката му, и скоро хлътнаха през една пробойна в оградата.

Застанаха на пистата, под слънцето, и зачакаха.

Само за няколко минути се насъбра обичайната пасмина — момчета лешояди, налетели на тленните останки на спортното съоръжение. Коридорите бяха задушени от бурени, червената каучукова настилка — полупротрита. Затревеният терен приличаше на джунгла.

— Виж — каза Томи и посочи.

Още и още момчета продължаваха да прииждат от всички посоки на апогея на съзряващата мъжественост. Човек и отдалече можеше да забележи загара на усмивките им и да преброи белезите, оставени от живота в предградията. Можеше да усети и мириса им: дъх на недовъзмъжалост.

Известно време Клей ги наблюдава, застанал в най-външния коридор. Пиеха, почесваха се под мишниците. Мятаха бутилки. Неколцина подритваха пролежните язви на пистата. Много скоро се насити на гледката.

Постави длан на рамото на Томи и се отправи към сянката на трибуната. Мракът й го погълна.